„Ами ако нещо се случи с него/нея… Аз няма да оцелея….

Защо се страхуваме за близките си? Как развиваме зависимост. Вторични изгоди от болестта.

Влезли сте вече в тревожното си разстройство и си започнали, да се тревожите за здравето си, психиката си и за живота си. Тревожността ни кара, да се ограничаваме в действията си. Започва да ръководи живота ни. Страховете, да не ни стане лошо, да не припаднем, да не получим паник атака, ни карат да търсим сигурност. Постоянно се преосигуряваме, защото ако се случи „лошото“, да можем да го предвидим и изконтролираме.

  • Иди ти до магазина, защото ми е лошо. Все пак да не припадна.
  • Мамо, остани вкъщи с мен днес, че не се чувствам добре. Може да се наложи да викнем бърза помощ.
  • Скъпи, вземи детето от градина ти, за всеки случай, че не ми е добре.
  • Миличка, може ли да си говорим по телефона, докато вървя и стигна до аптеката?
  • Колега, може ли да те държа под ръка, докато стигнем до работа? Да вървим заедно до там и обратно.

Близките ни хора роднини, съседи, приятели, колеги са винаги наоколо в случай, че „нещо ми стане“. Грижат се за нас и да ни подкрепят. Всъщност, обаче тази грижа ни създава временен комфорт. На момента се успокояваме и напрежението ни пада, за конкретната ситуация. В дългосрочен план, обаче тази помощ, която получаваме, ни прави беззащитни, като деца.

Тези „помагания“, затвърждават у нас усещането за безпомощност. Психиката ни получава команда „Ти не можеш сам“. Всичко това, срива самочувствието ни в един момент и отслабва силите и волята ни.

Започваме да прехвърляме отговорността, за нашите действия на някой друг. Това ни прави зависими и безпомощни. Способността, да се справим самостоятелно с живота си и страховете си, намалява, а с напредване на времето, тревожното разстройство се задълбочава.

В следствие на такова обгрижване, в крайна сметка се поражда и нова тревога в нас:

„Ами ако нещо се случи с майка ми/мъжа/жена ми…“ Какво ще правя? Аз няма да оцелея….

Сега разбирате ли, какво означава вторична изгода от болестта?

Харесва ни, постоянно да има някой наоколо. Някой, който да го е грижа за нас – дали сме се нахранили, наспали. Не можем да се лишим от цялото, това голямо внимание, което осигурява вкопчването ни в близките ни хора.

  • Откакто съм с паник атаки, жена ми е по-мила с мен;
  • Откакто съм с агорафобия, мъжът ми, вече не закъснява след работа. Не седи по цяла нощ на телефона/компютърът си. Не ходи с приятели за риба в събота.
  • Откакто съм така, майка ми, вече не ме критикува постоянно. Сега гледа децата ми и ми е постоянно под ръка.

 

Ето, че тревожните разстройства, носят и ползи. Дайте си сметка обаче, че ако искате сте по-спокойни и щастливи, трябва да пораснете и да започнете да се справяте сами….

 

 

 

Споделяне