Психологическите граници на личността

Случвало ли ти се е да не можеш да откажеш на други хора нещо и да се чувстваш виновен за това? Питаш ли другите за мнение, помощ и съвет, ако се налага да направиш избор и да вземеш някакво решение? А точно на обратно, вземаш ли бързи решения, когато се касае за някой друг на когото трябва да помогнеш? Било ли ти е неудобно да отстояваш правата си, въпреки, че по всичко личи, че трябва да го направиш, защото всеки друг на твое място щеше? Имало ли е случай, някой да те пита за твърде лични неща, по особено любезен начин, ти да си отговарял, а после да си съжалил за това, усещайки се като ограбен?

Ако разпознаваш себе си по-горе, значи не можеш да отстояваш границите си!

Какво е граница на личността? Да разбереш къде свършваш ти и къде започва другия! Всеки човек, трябва да защитава личната си територия и не трябва да допуска всички в нея.

Кога се формират границите?Те се формират още в детството. Често сме отгледани от родители, които не са поставяли граници към нас или са нахлували в нашето лично пространство. Родителя нарушава границата по много причини. Сега е модерно да е приятел с детето си с цел, то да споделя повече, а мама да има повече контрол знаейки какво се случва. Друго навлизане в личната територия на детето е когато го направим грубо, или унизително с посланието „Ти нямаш лично пространство, докато живееш в моя дом“!  Но и в двата случая посланието е „Граници не съществуват между нас“, а това поражда напрежение, конфликти, обърканост в детето.

Защо трябва да я отстояваме? Само тогава ще имаме чисти взаимоотношения, без излишни очаквания, които да ни карат после да страдаме. Нашите емоции ще са успешно регулирани. Ние ще сме уверени във възможностите си, а взаимоотношенията ни ще са пълноценни, а връзките ни щастливи. Хората ще знаят какво могат да очакват от теб и какво не и това е ценно, защото няма провалени очаквания и негативни емоции.

Примери за нарушение на нашите граници, когато някой ти каже „Занимаваш се с глупости“; майка ти, ти звъни по телефона по няколко пъти на ден; гаджето ти рови в телефона; приятел ти се оплаква и иска да го слушаш с часове….

Примери за поведение на човек, който не може да си опази границите: Вероятно, изпитва чувство на гняв и негодувание или страх, срам, чувство на вина…и влиза в услуга на другия, или започва да се оправдава.

Да поставим границите си….. от къде да започнем…….

Първо да покажем увереност, че смятаме да се защитим. Само тогава, няма да приемем нещата отправени към нас като обида и няма да сме изпълнени със съмнения и терзания. Реакцията ни ще е спокойна.

Границите в любовта – Изрязаваш с думи своите очаквания и ясно да казваш с какво не си съгласен и защо.

Границите и близките ни хора. Те обичат да се месят с любов в нашият живот, искат най-доброто за нас. Да не забравяме обаче, че сами ние знаем кое ни прави щастливи.

 

~ Даниела – психолог, хипнотерапевт

Алекситимия

Имате ли познати, които не могат да изразяват чувствата си, все едно ги нямат? Може би това си самият ти. Може дори да живееш с такъв човек и това да е много затормозяващо за теб.

Не съм способен да изпитвам емоции или да изразявам чувствата си! Сякаш епидемия се разпространява Алекситимията в днешно време. Без значение възрастта и пола, хората са разделени от своите емоции, като че ли с нож е отрязана връзката между сърцето и мозъкът….и няма чувства. Последни изследвания сочат, че 10% от хората имат този симптом. Да това не е болест, това е само симптом.

Когато човек не говори за емоциите си, много лесно си мислим, че той нищо не чувства и не е способен да чувства. Истината всъщност е друга! Тези хора просто усещат на дълбоко физическо и телесно ниво основни емоции като Тъга, Гняв и Страх, но не усещат нюансите им. Душевното състояние на тези хора, когато комуникират с останалите е наистина усложнено. Посредством Алекситимията си те притъпяват чуствата си до тоталното им отричане и заличаване. Те трудно споделят, трудно се изразяват. Това поражда трудности и за близките им хора, които очакват израз на човешки емоции, чрез „Обичам те“, „Прости ми“, „Извинявай“…

 

Защо възниква Алекситимията?

Още в детството не е имало емоционална свързаност със родителите. Не са си казвали и назовавали емоциите си. Никой не ги е питал как се чувстват и техните емоциите са били подтискани. Спомняте ли си възпитанието за момчетата? „Недей да плачеш, мъжете не плачат, ти си мъж!“. А може да се случи след шок, смърт, катастрофа…

Как се терапевтира?

Ако човек говори за състоянието си и го осъзнава, това е първата крачка в терапията с Алекситимията.  Трябва време, защото ученето на емоциите е процес. Психотерапевтът учи как да изразяваме чувствата си без срам или притеснения, че някой ще съди за емоциите, които изпитва дълбоко в себе си. Терапията при алекситимия включва развиване на способността за себеизразяване на вербално и невербално ниво. Отработване на психичните травми в детството поради липсата на емоционална свързаност със родителите, както и осъзнаване, назоваване и изразяване на потиснатите в ранна възраст чувства и поощряване на емоционалния диалог с обкръжението.

Хипнозата също е много силен метод в този случай.

 

~ Даниела – психолог, хипнотерапевт

  • Искам да се променя– Не харесвам как върви животът ми, как се развиват взаимоотношенията ми. Не съм доволен от начина по който се чувствам и начина по-който ме възприемат останалите. Искам да променя себе си. Основният ми проблем е със самият мен. Не мога да взимам решения, трудно ми е да поемам отговорност. По-добре да не предприемам нищо, да давам на заден, за да е по-сигурно, че няма да се случи нещо лошо. Страх ме е от живота…От това да остана сам. Страх ме е да не получа паник атака и да няма кой да ми помогне. Изпитвам силен гняв, ревност…но нищо не мога да направя. По-добре да замълча и да преглътна, защото не знам как точно да се справя с този гняв. Гневя се на близките си, на приятелите си, на шефа си, на половинката си….всички са виновни за несполуките в живота ми. Искам да бъда приет такъв какъвто съм – толкова ли съм лош и неприемлив….Защо всичко трябва да е толкова сложно и несправедливо?!
  • Искам другите да се променят  – Всички са виновни за ситуацията. Аз се напъвам да променя нещо към по-добро, но като че ли само аз се напъвам толкова много. На всички други не им пука. Така си им е добре. Боже, как може така да им е добре? Не разбирам какво ги прави щастливи тези хора? Как да накарам мъжа си/ сестра си/ майка си/ брат си и т.н. да променят поведението си?
  • Искам да получа съвет– Някой да ми каже какво да правя със живота си и как да постъпя в определената ситуация. За това отивам при психолог и си плащам, за да ми каже какво да правя без много да се напъвам и да полагам усилия. Нали за това съм отишъл. Да ми даде отговор, на чиито въпрос си блъскам главата от месеци години. Ако можех сам да си реша проблема нямаше да отида при психолог.
  • Да докажа на другите, че аз съм прав. Ето видяхте ли. От кога ви го говоря. Не постъпвате правилно. Мъжа ми не обръща достатъчно внимание на децата. Само работи и работи и никакво внимание и възпитание. Да дойде да му го кажете, че аз съм права, ама мене няма за ме чуе, скъсал ми е нервите вече.
  • Да докажа на всички, че съм безнадежден. Моите приятели, роднини, близки ме карат да ходя на психолог, защото виждат, че не съм добре. Ами добре ще ида само за да им покажа, че нищо не може да се направи за мен. Да ме оставят вече на мира.

 

 

Ако вярваш, че работата с психолог ще ти помогне да  промениш себе си, живота си, и ситуациите, които постоянно се повтарят и те карат да си неудовлетворен, трябва да знаеш, че:

  • трябва мотивацията за терапия да дойде от самия теб;
  • психологът не е вълшебник и не може да реши проблемите ти вместо теб, той ще те напътства;
  • трябва да си поставиш реалистични цели и очаквания;
  • работата между теб и психолога е екипна;
  • ще отделяш – време, енергия, а често и болка за да постигнеш развитие;
  • терапията е обучителен процес в намиране на грешки в мисленето;
  • терапията е поведенчески процес – учене на нови адаптивни поведения и прилагането им в ежедневието;
  • терапията не е разговор на кафенце

 

~ Даниела – психолог, хипнотерапевт

 

Социална фобия

Социалната тревожност/социалната фобия, много прилича на обикновена срамежливост и притеснителност, но това съвсем не е така. Тя може да вземе такива размери, че да прецака живота ни съвсем реално. Това е най-разпространената тревожност и всичко разбира се, както можете да се досетите започва от нашето детство. Там някъде назад, някой ни е критикувал, подигравал…А е възможно и дори, да не си спомняме за това.

Как възниква социалната тревожност?

Цял живот се притесняваш… още от малък. Постоянно чуваш от майка си: „Не прави така, какво ще кажат хората“. Срам те е да идеш до магазина, защото продавачката ще каже: „Какво зяпаш, това да не ти е музей“. Отиваш на среща с гаджето и ушите ти пламват, казваш си „Егати смотаняка съм“. Изолираш се напълно и си мислиш: „Живота е скапан“.

Постепенно свикваш, че си комплексар и така си я караш, докато не започне да ти минава великата мисъл за смисълът на живота, а после…Избора е голям: депресии, панически атаки, социална фобия.

Е разбира се не е задължително всичко това да се е случило. Може просто да си бил едно чувствително дете, и най малката критика да си приемал толкова крайно, че да си си мислел: „От мене нищо не става“.

 

Как живвеем със социалната фобия?

Правим големи усилия да направим добро впечатление, страхуваме се дали ще бъдем приети или отхвърлени, особено от важни за нас хора и ситуации. Тези страхове често се случват часове или дни преди самото събитие. Отключи ли се страхът и тялото започва да реагира. Треперят ръцете, или гласа, внезапно се изчервяваш, заекваш, изпотяваш, прилошава ти, сковаваш се, подкосяват ти се краката, схваща се челюстта ти и всичко това се появява във важната ситуация, но дори и само при мисълта за нея.

Страховете са различни. Хората се страхуват да не ги помислят за грозни, глупави непохватни. Убедени са, че ще се изложат. Не обичат да са център на внимание.

Как се справяме със страховете си ли? Ами лесно. Избягваме появата на публично място. Отказваме покани за вечеря в ресторант, защото ще се изчервим, окапем дрехата, или пък даже няма да можем да сдъвчем храната. Отказваме да презентираме някаква лекция, защото ще си забравим думичките и мисълта и ще ни помислят за тъпи. А понякога си помагаме с алкохол. Една чашка на обяд и като ни отпусне сме чудесна компания, защо не. Ако пък се затворим вкъщи, още по-добре. Там няма опасности, външни хора, преценки. Защо да не се дадем на депресията, на застоя в развитието и кариерата си, или на самотата. Без партньор – без риск от критика, отхвърляне, изоставяне, подигравки…

Хайде стига глупости наистина! Нека погледнем, вариантите за справяне.

Как да си помогна сам? Да си дадем сметка, че нашето справяне със страховете, чрез отбягване на ситуации не работи. То ни помага да понижим напрежението си в момента, но в дългосрочен план засилва нашата социална фобия и ни задържа в нея. Това, което трябва да направим е да се изправим срещу страхът си и да го победим. Да влезем в плашещата ситуация, да преживеем и да видим, че с нея няма да се свърши живота.

  • Една лесна техника е да изброим ситуациите от които най-много се плашим и да им сложим оценки от 1 до 10. Например: Вечеря на вън – 1; Пътуване с градския транспорт -2; Разговаряне с противоположния пол – 3…… Презентация – 10. Започваме от ситуацията, която поражда най-малко напрежение у нас и ще влизаме в нея, докато това напрежение съвсем не се разсее. При всяко влизане, ще оценяваме отново и отново, докато не се убедим, че сме преодоляли страхът. И така, докато не приключим със списъкът.
  • Друг момент е да си представим ситуацията преди да се е случила. Да започнем да отговаряме сами на нашите тревожни мисли. „Много ли е страшно да кажеш, че си забравил/а мисълтта си“, „Някой ще отдаде ли значение, че съм притеснен/а“, „Има ли реални доказателства, че някой говори за моята тревожност“….
  • Когато ситуацията отмине, не се критикувайте. Не се хващайте за дреболиите, които не са я направила най-перфектната. Поздравете се за смелостта да влезете в нея и да я победите.

 

Как ще ми помогне психотерапията?

Социалната тревожност е от тези сериозни тревожни разстройства, което трудно се поддава на самолечение…да не се самозалъгваме. Ако сме сами, можем да изгубим години, напредъкът да е незначителен. Много често се налага и фармакотерапия наред с психотерапията.

Лечението с лекарства се предписва от психиатър. Обикновенно включва антидепресанти и транквилизатори/ успокоителни.  Антидепресантите се пият дълго, а в подкрепа на тях се включват и успокоителни, към които се привиква. Лечението е симптоматично, ако не се включи психотерапията.

Когнитивно-поведенческата психотерапия включва намиране на негативни автоматични мисли, които водят до негативни емоции и избягващи поведения и преработката им до здрава алтернатива. Формиране на алтернативни поведения за справяне в ситуациите на стрес.

Хипнотерапията. Изгражда увереност и спокойствие. Закодира в човека и тялото му отпуснатост, ведрост и спокойна спонтанна реакция.

 

Даниела