Според една теория, всяка връзка в която влизаме кара мозъкът ни да отделя определен вид хормони на щастието. Това обяснява всъщност, как човек може да обича повече от един партньор едновременно.

И така:

  1. Окситоцин. Влюбването. Когато се влюбваме и започнем да усещаме пеперудите в корема, в тялото ни се отделя хормон окситоцин. В този период се усеща голяма страст, която е породена от голямата доза неизвестност. Мислите са обсесивни, натрапливи, постоянни. Припознаваме се във всеки човек на улицата. Оглеждаме се за знаци и тълкуваме всичко по начин, по който да го свържем с обекта на влюбването си. Губим концентрация. На лицето се появява онази идиотска усмивка, без значение на случващото се. Влюбването трае от 3 месеца до 3 години и на всички вече е известно, че в наши дни се разглежда като почти болестно състояние :)
  2. Допамин. Дългосрочната връзка. Този хормон се отделя, когато сме във дългогодишна връзка с партньорът си. Това е едно спокойно щастие. Човекът до нас е обичан, заради грижите, които полага, когато сме болни. Заради финансовата грижа. Заради всички емоционални потребности, които задоволява – разбиране, подкрепа, доверие.
  3. Норадреналин. Зависимост. Този хормон се отделя, когато сме в токсична връзка. Развили сме зависимост от партньорът си. Не можем да си представим живота без него. Не може да мине и ден, без да чуем гласът му, или да получим съобщение от него. Когато не получим известие се изнервяме. Тялото отделя хормонът норадреналин и се случват телесни симптоми приличащи на мини панически атаки – треперене, изтръпване, вдигане на кръвно и други.

Ето как човек в допаминова-дългогодишна връзка, може да се влюби и да обича двама партньора едновременно.

Ето как човек изпитващ голяма несигурност в живота, намиращ се в допаминова-дългогодишна връзка, може да развие зависимост от друг партньор, от който получава задоволяване на потребност пропусната от брачния му партнюьор.

Ето как могат да се случват най-различни връзки в един и същ период от живота на човек, който не е сигурен в себе си….

 

 

Всеки ден комуникираме и изпращаме послания. Понякога те могат да са твърде сложни. Често те са насочени към двама или повече човека едновременно. Често посланията са сложни и с двойнствена природа…

Всъщност колкото личността е по-балансирана, толкова по ясни и прости послания изпраща в комуникацията и обратно. Комплексираният човек, който носи постоянно маски, влага старание в посланията, правещи ги двойнствени и сложни. Понякога човек не си дава сметка за посланието или се сеща много по-късно за смисълът, но никак не може да е сигурен.   

Книгата на Кен Уилбър „Спектър на съзнанието“, разкрива сложната природа на посланията в комуникацията.

Комуникацията може да бъде много сложно нещо, също като ядрената физика или програмирането. Факт е, че комуникацията може да действа на няколко равнини.

Възможно е в една комуникация да се изпратят едно или повече послания, към един или повече човека. Тези послания се наричат Метапослания. 

Пример: Спор в двойка. Той казва „Ти си такава змия!“, а после „Шегувам се!“. Това са послания  в различни равнини, защото едното отменя второто.

  • но ако той каже: „Ти си такава змия!“, а тялото му е отпуснато, усмихнат е, и гласът му е мек и приятен, ролята на метапосланието е езикът на тялото.

Езикът на тялото носи послание за  вербалното послание.

  • но ако той каже: „Ти си такава змия!“, а е напрегнат, почервенял от гняв и крещи, на нея и е ясно, че я очакват неприятности.

И в двата случая, вербалното послание е едно и също,“Ти си такава змия!“, но метапосланията променят неговият смисъл.

 

За правилното възприемане на ситуацията са нужни послания и метапослания, в ситуация на двойно обвързване, обаче посланията и метапосланията си противоречат.

Пример: Малко дете излива мляко на килима. Майката побеснява и понатупва детето, но в същото време му казва: „Много те обичам, правя го за твое добро“.

Вербалното послание показва любов, но невербалното показва гняв – почервеняло лице и крясъци, които показват временна омраза. Така майката подава послание в две различни равнини на детето си – за любов е омраза. Ако детето повярва в думите и и отвърне с любов, може да реши в този момент да я прегърне, чувайки, че тя го обича, а тя да го отблъсне и каже „Отивай си в стаята“. Така детето е в капан. Ако каже на майка си „Нещо тук не е наред“, „Не разбирам“, а тя реши, че това е нахална реплика от него, след като е разсипало млякото. Детето няма друг изход освен да избяга и се намира в ситуация на двойно обвързване.