Кодекс на Невротика.

За невротика говорят Фройд, Арън Бек, Албърт Елис в неговите теории за личността.


Събраните черти, наричат комплекс, кодекс и тн, но на кратко:

-трябва да ме обичат и одобряват
-трябва да съм добър във всичко
-повечето хора са нечестни и подли
-всичко пропада, ако не върви по план
-по-добре да избягвам трудностите, отколкото да нося отговорност
-външни сили са виновни за всичко
-слабия зависи от силния
-ако има опастност не си струва да се преодолява
-миналото влияе и настоящето и на бъдещето
-не трябва да се тревожим за чуждите проблеми
-всички проблеми трябва да се решат, иначе катастрофа
-ако някой си владее добре емоциите, не трябва да му се помага

За това трябва да съм:
– щедър, самоотвержен, красив
-виновен ако нещо не стане както трябва
-помагам и да разрешавам проблеми
-да съм най-добрия /любовник,родител, дете../
-никога да не се оплаквам
-всичко да знам и да предвиждам
-да изглеждам щастлив
– да се владея и да си управлявам чувствата

Преди да се счупиш, помисли. Тялото реагира на всички емоции. Рано или късно, ще започне да ти казва, че грешиш. И както обикновенно, първата победа е в осъзнаването :)

Всички мъже имат потенциалът да се развиват успешно/пари, щастие, личностно израстване/, ако до себе си имат стойностна жена.

Когато мъжа и жената се срещнат в началото има очарование, увереност, че всичко ще е наред и, че ще се справят с живота, стига само да са заедно. После се женят и идват конфликтите. Децата слушат караниците и всичко, което искат е всичко да е както преди. Родителите стават по-малко любещи и към децата си, когато са ядосани и изнервени от караниците помежду си.

И ето малко за грешките, които жените допускат в поведението си към мъжете.

Типовете женско поведение:

  • Критична и сравняваща. „Ти си лош, постоянно грешиш. Я виж съседът какви постижения има /къща, кола, вила/. Ти си виновен за всичко. Как можа? Нали ти казвах…“ Жената мисли, че колкото повече го критикува, той ще се осъзнае и ще се подобри. Изпитва презрение към него. Той я вбесява и дразни. Даже да не го казва на глас, че той е виновен, може да го мисли и да го излъчва. Смята, че ако не го критикува, той няма да разбере проблемите в поведението си и няма да се промени. На такива жени, най-често в детството, техните майки са били критични, властни и изискващи. Дъщерите им, са научили това поведение от тях. Майките са изисквали и критикували тях. Тези жени не са получили женският пример, за това как жената трябва да е мека и приемаща. Те имат илюзията, че като се гневят, тогава контролират всичко.
  • Спасителка. На нея и е жал за мъжа и тя смята, че е виновна за това, че на мъжа не му върви. Нейните убеждения са, че тя е виновна за всичко – че в семейството няма достатъчно пари, например. „Аз съм виновна, че нещата не вървят и трябва да се откажа от всичките си желания. Трябва да икономисвам. Не трябва да искам каквото и да е. Трябва да се жертвам , чак тогава той ще го оцени и ще се справи“. Нейните очаквания са, че като се ограничава, мъжа ще го оцени и ще настъпи подобрение.  Обаче, когато и е жал към мъжа, това изпраща едно послание на енергийно ниво, че не му вярва, че е способен на постижения. „Всичко ще бъде наред“ – посланието е, че нищо не зависи от мъжа и той е слаб. /спасителка /. Ако жената има жал и недоверие, тя е спасителка. Когато жената е спасителка, дори да му говори комплименти и да се опитва да го мотивира, това няма да помогне. Той няма да повярва, че е силен и способен. Майката на такава жена, възможно да е страдала и търпяла в миналото,нещата, които не харесва. Възможно е също да е постъпвала лицемерно към съпругът си, прикривайки, неодобрението си към него.
  • Смес. Рядко жената е от чист първи или втори вид. Често има някакъв процент от критикуващата и някакъв процент съжаление. Например 85% – критична и 15% – спасителка. Когато го критикуваме ние го гледаме от горе. Смятаме се за по-умна от него. Когато го спасяваме, го смятаме за неспособен.

Упражнение 1 :

  1. Представете си образа на най-важния мъж в живота ви: Татко, брат, съпруг, бивш съпруг, първото гадже и го попитайте: „Аз мога ли да мотивирам мъжете?“. Чуйте неговият пръв отговор. Отидете до огледалото и се погледнете в очите и си кажете „Аз мога ли да мотивирам мъжете?“ Послушайте чувството си в този момент. Вярвате ли на това, което казахте? Ако не повярвахте в това, представете си, че виждате баща си и му кажете за какво сте му обидени. Поемете дълбоко въздух и се отпуснете. Отново повторете.“ Аз мога да мотивирам мъжете!“
  2. Представете си как изглежда успешния мъж. Как е облечен. Как говори. Каква кола кара. Опишете три качества на успешния мъж.
  3. Представете си до него жената, за която той е мечтал. Заради която бърза да се прибере вкъщи, защото тя го вдъхновява. Опишете я: Какви са нейните качества? Как тя изглежда? Как се държи? Какво ценно получава той, от това да е с нея. Как се чувства той до нея?
  4. Попитайте се сега, какви качества трябва да развия аз, за да е такъв мъж с мен. Какво трябва да променя и подобря в себе си? Какво ми пречи сега, да бъда такава жена? Кои мои действия пречат на мъжа ми, да е щастлив с мен точно сега. Какво мога да направя точно сега, че да се приближа до тази идеал за жена.   

Упражнение 2 : Вътрешен конфликт. Когато желанията и убежденията не съвпадат, тогава евъзможно да не можем да постигнем желаните резултати.

Желание:

„Аз искам да имам успешен мъж“.

Убеждения:

  • Успешния мъж е опасен.
  • Успешния мъж не е безопасен.
  • Успешния мъж изневерява.
  • Успешния мъж използва жените.
  • Успешния мъж, няма време за семейство, отношения и жена.
  • Успешния мъж, прави жената зависима от себе си.
  • Успешния мъж е неконтролируем.

Нека видим, дали имаме уеждение, които ни пречи. Гледате се в огледалото и питате: Ако се виждате ясно в огледалото отговорът и ДА. Ако не се виждате – НЕ.

  • Жал ли ми е за мъжете?
  • Презирам ли мъжете? Дразнят ли ме?
  • Вярвам ли в мъжете? Доверявам ли им се?
  • Мога ли да вдъхновявам мъжете като жена?
  • Наистина ли вдъхновявам мъжете?
  • Мъжете около мен забогатяват ли?

/малка полезна извадка от посетен курс за успешни семейни отношения Я. Самоилов/

Хората условно се делят на екстроверти и интроверти.

Юнг обръща внимание, че човек е ориентиран да възприема света от външната му страна – есктраверсия или от вътре – вниманието е насочено на вътре интроверсия. Всеки човек има общи механизми и на двете понятия, но само относителен превес се дава на една от двете характеристити.

Интовертите са високо чувствителни и впечатлителни. Подлагат се на дълбока самоанализа и самокритика. Чужда им е спонтанността и инициативата към контакти с другите. Предпочитат уединението и имат малко приятели.

Не обичат въпросите: Защо си толкова сериозен?; Какво се е случило?; Защо само мълчиш?;Не ти ли е скучно да си стоиш вкъщи?; Защо си нацупен – усмихни се; Какво ти има?

 

Естровертите са социални. Обичат излизанията и срещите с много хора. Обичат разговори с часове. Забавленията, адреналина и рисковете.

Обичат въпросите: Какво мислиш ако…Какво би се случило ако…

 

И така какво ви изцежда силите ?

 

Интроврта, който живее в голяма социална активност, изразходва много енергия. Изразходва повече, отколкото има самият той. Контактите с хора и комуникацията го изпиват, изсмукват енергията му. Връща се от работа и ляга на дивана, защото няма сили за нищо.

Екстроверта, който живее в изолация или ограничена социална активност, също страда. Емоциите му са разрушителни. Той разбира, че контакта с хора го зарежда с енергия, надгражда го. Дава му стимул за развитие и напредък. По този начин той е конкурентен и сравнява компаса си за живота. Всичко това, ако го няма, не го радва нищо, и нищо не му носи удовлетворение. Хм. Как ли е оцелял Петкан Дивака на безлюдния остров :)?

В книгата на Сюзън Кейн, „Как да използваме особеностите на характера си“ се разказва за физическите процеси, които имаме в тялото , когато изпитваме различни емоции. Дава отговори на това, защо съвременното ни общество приема по-добре ектровертите и какво да правим, ако детето ни е интроверт.

 

Даниела

Ето две техники за преработката на тази когнитивна грешка „Знам какво мислят хората“ :

1 Техника: Един от прекрасните КПТ методи – интервю. Всичко е просто и логично. Имате убеждение, което довежда до емоциите: страх, притеснение и общ дискомфорт.

Пример: Студент си мисли, че ако се запъне на изпитването, ще му се смеят. Естествено, такива очаквания водят до притеснения, а може и толкова да зацикли на този страх, че да загуби и мисълта си от напрежение.

В този случай е добре да направим проверка на реалността. Той мисли „Какво ще кажат хората“, може би че съм глупав…

Хайде да направим проверка на реалността, като попитаме 10 човека, как биха реагирали и какво биха си помислили в такава ситуация. Отговорите биха били най-често следните:

  • „Ще му съчувствам, защото съм бил на неговото място“ – 7 човека
  • „Не ми пука, изобщо“ – 2 човека
  • „Етаги глупака“ – 1 човек

Изводът. Като сравним предположението на студента  с отговорите на хората, разбираме, че е напразно се е тревожил. Нищожно му е било допускането за принизяване от другите.  Така, че винаги проверявайте реалността!

2 техника: Добре, представете си, че хората вече мислят по възможно най-отвратителният начин за вас. От кои епитети се страхувате най-много? глупак, лъжец, курва, продава чалъми, стара мома, некадърник,сектант, обратен, дебелак, кръвопийка, слаба като смърта, подсмърча като момиче, мошенник…и тн.

Сега си превставете, че стоят срещу вас и плюят, гледат с отвращение с изкривени лица и ги изричат със злоба, а от устата им излиза пяна.

Как се чувствате? Смях ли ви е, или ви е обидно? Какво се случва, когато го кажат? Вие умирате и на некролога е записано „Умря от това, че хората си отвориха устата и се изплюха“. Хората спряха да говорят с вас? Това е прекрасно. За какво ви е излишната загуба на време и енергия в говорене със всеки. Приятелите ще останат, а другите ще се отсеят. Ще отидат да си страдат тихо и по на далече.

 

Даниела

Страхът от това, „Какво ще кажат хората“ се крие във възпитанието ни. Още мама или баба са ни казвали „Не прави така, какво ще каже учителката ти, съседът, леличката…“ По този начин са ни вменили едно чувство на срам. Точно това чувство ни кара да поставяме другите на първо място, дори пред себе си.

  • Искате да смените работата си – какво ще кажат колегите
  • Срещате се с нов партньор – какво ще кажат приятелите, родителите.

Има една категория хора, които всичко съгласуват с обкръжението си, защото ако сбъркат да има кого да обвинят. Тук става ясно, че „детето“ пита възрастния, защото той знае кое е правилно. Трябва да знаем, че чуждия опит е ценен, но трябва само да се взима впредвид.

Ако се запитате „Кое е най-лошото в това, че ще ме осъдят хората?“ Ще разберете от какво всъщност ви е страх. Може би да ненаправите грешка /перфекциониста говори във вас/, или да не ви изоставят /говори травмата от изоставяне/.

 

Случвало ли ви се е, да искате да кажете/направите нещо, но да не го направите . След известно време обмисляте тази ситуация в главата си и си казвате „Трябваше така  да направя/кажа“. Всеки път вътрешна борба и претегляне как да постъпите, за да не изгубите одобрението на другите. Често си мислим, че знаем, какво си мислят хората, или какво биха си помислили и това ръководи нашите постъпки. В когнитивната терапия това е грешка в мисленето, бъг в системата. Не е възможно да знаем какво ще си помислят хората, защото за една и съща ситуация, ще има много различни мисли от различните хора.

Точно като в приказката за дядото, който си седял на прага на къщата си. Минал един човек и си помисли, че дядото тъгува за починал близък, втори минувач решил, че дядото е крадец и се узърта, трети минувач, решил че дядото наблюдава преминаващите жени. Изводът е, че всеки съди по себе си и първия е тъжен, втория крадец, третият женкар.

Зависими сме от чуждото мнение и одобрение и това влияе на живота ни.

Причини за това, как можем да сбъркаме, като разчитаме на мнението на другите:

  • Когато те не познават ситуацията в нейната цялост. Познават само опасенията ни в някой аспект и дават негативни оценки.
  • Завист – не желаят да стоим по-високо от тях, или да имаме нещо повече от тях и дават грешни оценки.

 

При всички случаи „Какво ще кажат хората“ ни носи доста притеснения и дискомфорти – от емоционална гледна точка, а от житейска гледна точка стопира развитието ни.

Даниела

Сърдите ли се на родителите си? Случва се дори, когато те вече са починали.

За да се отделите от родителите си, ви трябва енергията на гнева. Обидата на родителите, това е подтиснатата емоция на гнева.

Според някои схващания в теориите на психосоматиката, обидата води до онкологични заболявания. Смята се, че това усещане за буца в гърлото, когато сме обидени и не можем да преглътнем е свиване на мускулите, което ограничава кръвопотока там и намалява имунитета. По този начин, много хора със склонност да носят дълго обидата, имат проблем и с щитовидната жлеза.

Прошката: В терапията често говорим, че трябва да простим на родителя за миналите травми, които сме понесли от него. Прошката сама по себе си, не може да се случи, когато вътрешно сме гневни за това, което ни е причинено. Засяда ни в гърлото. Защо е така? Защото първо е гнева, а после е прошката.

Терапията ни учи, че трябва да помним, че:

  • Нашите родители са били също някога деца, а техните родители са им предали също негативни модели и навици. Ако те са ни дали неправилно възпитание, то те не са се родили с тези схващания за отглеждането. Те също са ги получили от своите родители.
  • Дори да са виновни, ние вече сме големи хора и можем да променим живота си и да го подобрим. Да работим с детските си травми и целият багаж, който носим от миналото.

Преди да приемем ограниченията на родителя, да им разберем мотивите, ние имаме право да се ядосаме за щетите, които са ни нанесени.

Само, когато освободим енергията на гнева, ще престанем да очакваме, че родителите ни  ще се променят и ще станат други. Гнева ще ни даде сили да разберем, че вече сме получили всичко от родителя си, на което е бил той способен да даде и повече с нищо не ни е длъжен, защото вече не сме малкото дете.

Интересното идва от моралното виждане, че не е редно да се гневим на родителя. „Та това е мама! Не трябва да и се ядосвам“

Ако в детството са ни наранили, това означава, че сега ние сме родител сам на себе си и имаме право да се ядосваме на това. Важно е да се отбележи, че имаме право да се ядосаме на родителя, не който е в настоящето, а на този такъв, какъвто е бил в миналото.

Да се ядосаме на родителя, не означава да престанем  да го обичаме и уважаваме. Да се ядосаме на родителя, не ни прави лошо дете, както ни е казвала мама в детството. Гнева се усеща от порасналата част от нас, която помни болката на детето, което не е могло да се защити тогава.

Преди да простим, можем да кажем на родителя за какво сме му гневни. Ако не е между живите, можем да напишем писмо, което после ще изгорим. Гнева е емоция, която трябва да излезе на вън…..и едва после, може да поканим прошката.

 

Даниела

Чувстваш ли се голям и самодостатъчен?

Сепарацията е отделяне от родителя и формиране на автономност/самостоятелност.

Ако не се случи сепарацията, животът на човек може да се превърне в бедствие. Класика е, когато мъжът създаде семейство, но мама все още си е мама – звъни, дава акъли, сърди се, манипулира те през чувството на вина. Не малко семейства са развалени поради тази класическа причина.

Цялото това вмешателство в живота на порасналото вече „дете“ се представя замаскирано, като грижа за човека, когото обичаш. Всъщност, човек не може да формира автономност и не усеща в себе си самочувствие за справяне с живота. Цялата тази симбиоза продължава дотогава, докато детето на свой ред не осинови родителя в последствие и така до края на живота. Не живян живот, или живян чужд живот се получава за съжаление.

Сепарацията не е настъпила, когато:

  • Мама постоянно дава съвети как да живееш, с кой, къде, къде и какво да работиш, как да взаимодействаш с хората,
  • Не спазва вашите граници и лично пространство
  • Звъни ви по няколко пъти на ден и изисква същото от вас
  • Изисква да участвате в нейния живот „Ние сме едно семейство“
  • Постоянно правите неща в свой ущърб, заради родителя. Често се случва да вземем мама на почивка с нас.
  • Изпитваме вина ако им откажем нещо
  • Вместо да си живеем живота, се стараем да отговорим на очакванията на родителя

 

Нарушената автономност, може силно да подрине самооценката ви, самочувствието. Бъркането в личните ви граници и поемането на отговорност за вашият живот, може да  провали връзката ви.

 

Даниела

По правило, може да стане така, че извървиш един път в терапията…

Осъзнаваш от къде ти тръгва проблема. Започваш да работиш, като изправяш мисловните изкривявания. Проработваш основните си убеждения. Тестваш новите си виждания с поведението в ежедневието си. Тревожността намалява, но не можеш да направиш следващата крачка към промяната си и не оздравяваш.

Защо? Ще се опитам да обясня, без психологически термини, тези причини:

Нежелание. Човек намира вторична изгода от болестта си. Изгодата.

  • Първи пример – човек свикнал да живее с чувството на вина, но не е готов да го пусне, защото това би означавало, че е аморален или безполезен.
  • Втори пример – човек в депресия, за когото се грижат, хранят, тревожат се за него и го обливат с внимание. Той не иска да пусне депресията, защото ще изгуби цялото това внимание. Въпреки, че депресията си отива, а с нея и тъгава. Дошло е желание за действие и се е върнало чувството на щастие. Той остава в леглото без да се задвижи към живота и забавя оздравяването си.

Страха от промяната. Ще се променя и така всичко ще се промени. Всичко това е неизвестно. Какво ще стане с мен? Свикнал съм тихичко да страдам и като спра какво? Живота ми ще се промени и не е ясно на къде ще тръгне….

Искам да полагам малко усилия. Ако може да започна терапия и да си споделя проблема. Така да прехвърля отговорността на терапевта и да чакам. Ако може аз изобщо и да не си мръдна пръста.

Не взимане на отговорност. Ще обвинявам другите и ще се крия в алкохола и  наркотиците. Значи готов съм да се променя и вскичко разбирам, но оставам в детската позиция да не помръдвам, защото е най-лесно.  

 

Като осъзнаеш кое ти пречи да напредваш, можеш да поработиш над него. Сложности винаги ще има, но е важно желанието.

 

Даниела

Ниската самооценка/самочуствие идват от далече. Раждат се още в детството. За да се формират, е нужно родителите, да не са ни обръщали внимание, да са били студени отхвърлящи, критични, или да са появявали насилие – крясъци, бой…И това само по-себе си, не е достатъчно да формира ниската самооценка. Към това трябва да се прибави и една висока чувствителност в темперамента ни. Инертен тип и слабият тип нервна дейност са добра почва за покълване на семенцето на психотравмата и тя е на лице.

кофти отношението към детето + чуствителен темперамент = човек с ниска самооценка

В миналото. Там в подсъзнанието ни, заспиват нашите детски травми. Те никога не изчезват, просто заспиват. Всичките обиди, които е понесло детето, ги е възприело като истина за себе си. Истина, която остава латентна/заспала на дъното. Крясъците от баща ти: „За нищо не ставаш“, „Неудачник“, „Пречкаш се“, се превръщат в „За нищо не ставам“, „Аз съм неудачник“, „Преча“.

За да не се чувствам зле от всичко това, което мисля за себе си, аз си изграждам едни правила за поведение. Един Трябва правилник:

Трябва да съм перфектен, Трябва да уча много, Не трябва да греша – всяка грешка е провал, Трябва да съм учтив, Трябва винаги да изглеждам добре, Не трябва да говоря, много, за да не съм досаден, Трябва …..

Всичко това спи в дъното, в миналото, в подсъзнанието….и чака своят момент.

Сега…. Когато нещо сега се случи. В сегашното време. Живеем си ние по правилата, които сами сме си изработили и горе доло, се чувстваме комфортно със себе си. Докато в един хубав момент, нашите правила не сработват и тогава се събужда травмата, която е заспала на дъното. Отключват се негативните предвиждания „Няма да се справя, ще се проваля“, защото травмата е отключена и „Аз съм неудачник“. Поражда се тревожност. Енергията ни намалява. Изчезва желанието за действия. Идва депресията.   

 

Даниела

Познавате ли хора, които променят живота си, развиват се, рискуват. Израстват и постигат желаните резултати в кариерата, в любовта, в парите. Хора, които сменят посоката на живота си, ако преценят, че там където се намират в момента не им харесва. Такива, които сменят кариерата си и се преквалифицират, когато не виждат вече перспектива в старото. Хора, които сменят местоживеенето си, защото са намерили щастието на друго място. Такива хора често са предприемачи и хора със собствен бизнес.

Има и една друга категория хора, които смятат, че от тях нищо не зависи. Каквото и да правят, политиката, държавата, системата, и други обстоятелства няма да позволят да се реализират намеренията им. Някак си няма да успеят с каквото и да се захванат, защото няма да им стигнат парите, ще се случи нещо, което ще ги възприпятства. Оставят се на инерцията. Често обичат да казват „Обичам спокойствието“. „Ако се бях родил в друга държава“, „Ако се бях родил в богато семейство“.   .

Накратко:

Хората с вътрешен локус на контрол са уверени, че владеят ситуацията и живота си.

Хората с външен локус на контрол са на мнение, че нищо не зависи от тях и обвиняват външни сили.

Разбира се никой не е чак толкова сигурен, да смята че се намира в едната или другата крайност в мисленето си за контрола, но обикновено ясно се различават хората с външен и вътрешен локус на контрол.

Хората с вътрешен локус на контрол

  • по-малко се влияят от мнението на другите
  • индивидуалисти – по-добре работят сами
  • имат самочувствие и добра самооценка
  • когато имат мотивация, работят усилено и често постигат по-големи успехи
  • чувстват се по-независими и щастливи

Хората с външен локус на контрол

  • ако имат успех, казват, че това е късмет
  • не вярват в себе си
  • чувстват се безнадеждни

Разбира се в крайното виждане за нещата, и вътрешният локус на контрол може да има своите недостатъци. Човек може да развие перфекционизъм и на всяка цена да иска да му се получават нещата, а някои професионалисти могат да достигнат до синдрома на професионалното прегаряне бърнаут.

В някои ситуации например е по-добре, човек да има външен локус на контрол. Особено в тези в които не е надарен или силен, тогава е добре да вижда реалността и да не се оповава на собствените си  ресурси. Например: Ако искам да съм шампион по вдигане на тежести, а физиката ми да е крехка.

Ако искате да промените локусът си на контрол е добре да поработите върху самооценката си и върху основните си убеждения за живота. Това ще ви помогне да засилите мотивацията си и да увеличите ресурсите си за справяне. Когнитивно поведенческата терапия е много подходяща за целта.

Даниела