Обещаваш си да започнеш да се храниш с полезна храна и да спортуваш, но вечерта тези намерения изчезват и ти просто преяждаш. Когато е в стрес, на човек сутрин не му се яде, на обяд няма време, а вечер, когато се прибере вкъщи и решава да се „поощри“, „награди“ за усилията, започва да похапва вредна храна. По този начин се развива зависимост от храната.

Когато човек, няма сили да контролира апетита си, а чувството на ситост не идва на време.

Симптоми

  • Загуба на контрол – импулси за тъпчене;
  • Похапване след стрес;
  • Ядене на огромни количества храна, без чувство на глад;
  • Ядене до ставане на лошо;
  • Ядене за успокоение;
  • Ядеш сам от срам да не те гледат, колко и какво ядеш, защото си пълен;
  • Чувство на самота;
  • Чувство на вина и отвращение, след преяждането;
  • Чувство на безнадеждност с борбата с излишното тегло.

Причината в преяждането е в това, че хората не разбират своите емоции

Емоциите трябва да се разбират, осъзнават, изразяват….

В основата на хроническото преяждане, стои хронична обида, гняв, празнота. Празнотата е мястото, в което вие не си позволявате да чувствате емоциите си.

Откъсвате емоциите от живота и тяхното място се заема от храната.

 

  • Препоръки за справяне с проблема:
  • Винаги закусвай
  • Ако пропускаш прием на храна, рискуваш да преядеш на обяд или на вечеря.
  • Съкрати бързите похапвания на крак.
  • Сладкото провокира производство на инсулин и само след 30 мин. се появава дива нужда да ядеш още. Получавайки бърза захар, организма влиза в зависимост и нищо не може да му помогне. Вкусовите рецептори запомнят сладкото и после си го искат отново, като наркотик. За това заменете бързите захари с плодови – ябълка, морков, портокал…
  • Спортувай
  • Тъга, скука, мъка…всичко това ще го решиш със спорта –фитнес, плуване, тичане…
  • Вземи душ

Чувството на вина, е изначално разрушителна емоция, която влияе зле на човека. Тя е форма на психическо самонаказание, за неправилното поведение. Причините за вината са нашите убеждения за себе си, които ни вменяват, какви точно хора трябва да бъдем и как трябва да постъпваме. Тези убеждения ние формираме от детството си, когато нашите авторитети, родители са ни учили.

Чувството на вина, тук е свързано с възприемането на тялото, какво точно то трябва да е. Ако то, не е съвършено започва самобичуването. Самобичуването взима енергия и влошава настроението. Когато това, продължава твърде дълго време, човек може да влезе в депресия.

Самооценката пада в различните сфери на живота- лична, работна, приятелска… През цялото време, сте в напрежение по въпроси свързани с храната. В това състояние на вътрешно напрежение, организма е в стрес и вътрешните процеси оказват влияние на вътрешните органи и нервната система. Мозъкът подава команда, че организма има нужда, да се запаси с енергия и се започва яденето, за да се справи със стреса му трябва повече ресурс….и попадаме в омагьосан кръг.

Как да спрем да се обвиняваме!

Спрете да се наказвате. Ако не придаваме голямо значение на този проблем, организмът, няма да включва механизъм за самокритика и да включва блокажи.

  • Ако се придържате към определен режим на хранене, дори ако прегрешите, не се спирайте. Това е временно. После продължете пак.

Всеки от нас, попада в ситуация в която е жертва. В тази ситуация, човек  се оплаква, мисли негативно, самообвинява се, чувства се безнадежден, безпомощен и отчаян. Важно е да знаем, че всички имаме избор, колко и кога, да страдаме и да сме жертви.

Здравият психологически човек, потъва в това състояние, когато претърпи загуби – смърт, развод, уволнение, смяна на местоживеене… След като преживее, този негативен епизод / най-много няколко месеца/, той приема променилата се ситуация  и продължава живота си напред.

Жертвата. Съществуват обаче хора, които избират през целият си живот, да са жертви. Тях е лесно, да ги разпознаеш. Те смятат, че всичко лошо в живота им, се случва, за да им навреди, или да ги накаже. Сякаш са марионетки в ръцете на другите, които си правят с тях, каквото си пожелаят. Но колкото и да е странно, за всичко случващо се, каквото и да стане, те не поемат никаква отговорност. Искат помощ, но нищо не правят за да решат проблемите си. Между другото форумите в интернет за хора с паник атаки, депресия и други тревожни разстройства са пълни с хора, които са там, само за да се оплакват. Те не искат нищо да правят, нищо да променят, нито да си помогнат сами.

Много често жертвите, усещат чувството на психологическа болка, много по интензивно и много по-дълго от другите хора. Те по-интензивно реагират на негативни стимули и дълго се обиждат на другите. Когато са във връзка, те са тревожни. Ако някой ги обиди, или им навреди, те ще страдат, но няма да напуснат тези отношения.

Жертвите, имат изнесен локос на контрол. Какво означава това? „Аз нямам контрол над нищо“, всичко зависи от… За всичко е виновен, някой друг:

  • Правителството;
  • Премиера;
  • Държавата –  това, че съм се родил тук;
  • Шефа;
  • Майка ми;
  • Мъжа/жена ми;
  • Природата и атмосферните влияния;
  • Полът ми;
  • съдбата и кармата ми и т.н.

Към жертвите се отнасят хората, които замълчават, дори когато им се иска да се противопоставят. Често това са хора с ниски доходи и икономически статус и не могат да излязат от това положение, каквото и да правят. Смятат, че не им върви. Жените – жертви са тези, които търпят мъж алкохолик, психически и физически тормоз, унижения, обиди от страх да не останат сами. Общото между всички е, че не поемат отговорност да променят нещата, които не им харесват, защото имат изгоди от това.

Изгоди за жертвите:

  • Борба, срещу чувството за вина. Жертвата никога не е виновна, което означава, че няма да бъде наказана;
  • Потвърждение на собствената доброта. Жертвите съжаляват добрите, помагат на слабите;
  • Започваш дори, да се самоуважаваш. Та, си си добър човек!;
  • За потвърждаване истината за света. Света е лош. Аз съм добър и това ме успокоява. Имам право да се гневя на всички, които си защитават границите – те са лоши хора;
  • Негативното мислене, което потвърждава собствената им слабост. „Няма изход от ситуацията. Тогава защо да го търсим. Ние не сме виновни за това, че ситуацията е такава. Можем да бягаме от риска и да се самозаблуждаваме, без да поемаме никаква отговорност, защото от нас нищо не зависи;
  • Мога да демонстрирам висок морал. Аз съм добър човек, но за всяко нещо, ще се оправдавам и прикривам, защото няма да положа собствени усилия да променя нищо. Страх ме е от промяната. Тя е несигурност, неизвестност.
  • Илюзията за подкрепа /„винаги има спасител в триъгълници“/;
  • Защита от самота, защото всички те спасяват и съжаляват;
  • Получаваш социално одобрение, особено в България;
  • Смисълът на живота е намерен, той е страданието, защото е удобно да си свещена жертва;
  • Жертвата, вече не знае, как да живее по друг начин, без болка и страдание;
  • Всичко е познато и комфортно. Изхода от зоната на комфорт плаши, защото човек не е научил, нови навици и умения за справяне и на това как да променя живота си;
  • Удобно намира оправдание, за това, че нищо не се получава;
  • Доказва си, че промените са невъзможни
  • Страшно е да поемаш отговорност и да се грижиш за себе си. Внимание, грижа, любов, могат да се получават, само ако си болен. Ето защо си оставаш болен, нещастен, жертва;
  • Може да не работиш и да не се срещаш с хора и така нищо не застрашава самооценката ти;
  • Може, да не взимаш решение. Така няма да има, нито грешки, нито растеж;
  • Избягваш от трудности и грижи;
  • Може, да не се грижиш за външния си вид – та, ти страдаш, нали така!;
  • Може да обвиняваш всички и всичко за лошият си късмет;
  • Може да се сърдиш без повод;
  • Може да не правиш нищо;
  • Имаш власт да командваш и да изискваш;
  • Можеш да избягваш близост. За да се предпазиш, защото страхът от изоставяне, отхвърляне, може да се сбъдне

Жертвата е най-умел манипулатор!

Само и само, да задържи човек до себе си, когото да смята за виновен и отговорен за всичко, което се случва, жертвата се превръща в умел манипулатор. Тя си избира партньори, които са силни успешни хора. Започва да ги оплита в паяжините си с комплименти: „Колко си успешен! Гордея се с теб! Какво щях да правя без теб! Ти си всичко за мен!“ А, когато усети, че отношенията им тръгнат към своя край, жертвата започва да насажда вина у партньорът си. Но каквото и да стане, жертвата не пуска партньорът си, да си тръгне. Може да се случи малко да се оттегли, за кратко време, за да се поуспокоят нещата, а после ще се върне отново. Тя не се отказва.

Как се създава жертва? Когато в семейството ти, са те потискали и са прекършили характера ти. Баща ти, те е биел, пиел е, или е тормозил майка ти и теб. Станал си свидетел на насилие, или самият ти, си бил насилван. Унижаван, тормозен, обиждан, надсмиван – всичко това заедно или поотделно. Това те е направило слаб и пасивен, без възможност да отстояваш себе си

….Или пък, са правили всичко вместо теб. Не ти се е налагало, да си мръднеш пръста за нищо. Винаги са били зад гърба ти и са те защитавали. Това продължава и до ден днешен. Семейството контролира живота ти. От всичко това, твоето подсъзнание е възприело, че без семейството си, ти си нищо. Не можеш нищо да постигнеш сам – жертва.

Как се излиза от състоянието на жертва?

  • Провери своята значимост и я отстоявай. Осъзнай, че си ценен.
  • Дай си сметка, за абсолютно всички постижения, които си имал от раждането си до сега;
  • Започни да разчиташ на себе си. С малки стъпки стъпки, развивай навиците, които имат самостоятелните хора;
  • Поеми отговорност, поне за дребни неща, като за начало;
  • Намери сферата, която ти носи удоволствие, развива те и започни работа там;
  • Спри да искаш разрешение и да се извиняваш постоянно;
  • Не помагай на хората, ако не искаш;
  • Знай, че имаш право понякога да грешиш, дори понякога да си лош – човешко е;
  • Изучи правата си, във всички сфери от живота и започни, да си ги отстояваш;
  • Говори за себе си и споделяй. Ти също си важен.
  • Екстрасистули

Това са допълнителните удари на сърцето, които усеща невротика. Тези усещания формират кардиофобията и човек усеща:

  • Недостиг на въздух;
  • Тревога;
  • Прескачане;
  • Усещане, че сърцето ще спре.
  • Човек започва да се страхува от смъртта, инфаркта и инсулта.

Ако така се случи, най-добре е да се посети кардиолог!

Хората, често правят грешката да четат в интернет или да комуникират по форуми, където тези страхове се задълбочават от невярна информация.

Ако след прегледа при кардиолога, няма открити проблеми, патология, и всичко е в норма, спираме с търсенето на болести и отговори.

„Екстрасистолата е безопасна за здравото сърце, няма да доведе до инфаркт, защото се задейства механизъм на компостиране, който увеличава силата на свиване на сърцето, след извънпланирана екстрасистолия или пауза, което увеличава диастоличния обем на вентрикулите“.

Този механизъм отсъства при патологията. Дори при абсолютно здравото сърце, могат да се видят екстрасистули при изследване с холтер.

Когато човек е в невроза, неговата нервна система е възбудима и за това усеща екстрасистулите. Когато човек не е напрегнат, също се случва, да има екстрасистули, но не ги забелязва.

  • За това, трябва да спре да наблюдава сърцето си, защото колкото повече го наблюдава и се услушва, толкова повече увеличава тревогата си.
  • Колкото повече се увеличи тревогата, толкова повече се увеличава адреналина в тялото, който кара, то да реагира със симптомите на стреса;
  • Колкото повече стрес, толкова повече, системите на организма работят усилено;

Решението:

Спираме да ходим по лекари; Махаме апарата за кръвно и оксилометъра;

Тези поведения /ходене по лекари и мерене на на пулс, кръвно, или кислород в кръвта/ ни затвърждават страховете, че „нещо ни има“. От страха се отделя адреналин; От адреналина сърцето започва да бие по-осезаемо – омагьосан кръг!

 

Според Световната здравна организация, депресията засяга до 300 милиона души по света. Различават се, три независими вида депресия, всеки от които изисква различен подход към лечението. В зависимост от причината за депресията, те се разделят на: соматогенна; психогененна; ендогененна депресия.

Соматогенната депресия, е симптоматична, защото е в следствие на друго физиологично заболяване /пр. асма, диабет, тумор, болест на сърцето и тн/ . Този вид депресия е обект на наблюдение от невролози, психиатри, онколози, а психолозите са само поддържаща роля.

В полето на психиатрите и психотерапевтите попадат психогенната и ендогенната депресия.

Как да различим психогенната депресия от ендогенната?

Психогенна депресия – коригира се със психотерапия

  •   Психогенната депресия възниква на фона на ситуация – развод, смърт, уволнение, раждане …
  •  Създаваме си я винаги сами и си я управляваме пак сами, като влияем на нашите хормони с лошото си настроение;
  • Симптомите са по-слаби при психогенната депресия, отколкото при ендогенната. Обстоятелствата ни влияят – отиваме на море и ни става по-добре. Връщаме се от почивка и пак сме в депресия.
  • Чудим се, защо не сме добре. Вълнува ни какво става с нас.
  • Ако сме в тревожно разстройство и тъжим за това, че не сме добре, може да влезем в депресивно състояние.
  • Човек не чувства удоволствие от живота;
  •  Всичко прави бавно – ходи до магазин, чисти, облича се;
  •  Не се грижи за себе си добре– не се къпе, не се облича добре, не се храни добре;
  •  Усеща вътрешна пустота;
  • Нарушава се съня, концентрацията куца, самооценката пада – „аз съм нищо, никой не ме обича“;
  • Нарушенията на сънят са при заспиването, а не при ранното събуждане.
  •  Ако имаме добър сън – не сме в депресия.

Ендогенна депресия – задължителни са хапчетата

  •  Ендогенната депресия е тежка, Тя се наследява генетично;
  •  Човек има усещане за безизходица. Мисли за самоубиство; Може да има и планове за самоубийство;
  •  Най-често, възниква още в детска възраст;
  • При ендогенната депресия, психотерапията не работи. Човек не е достатъчно в контакт с терапевта, за да бъде задвижен към критично мислене и работа с техники. Хапчетата са задължителни.
  •  Понижено настроение – тихо говори, бавно, монотонно.
  •  Умствена и физическа затормозеност;
  • Не се интересува от разговори, излизане, срещи. Избягва ги.
  • Вечер, настроението става малко по-позитивно, но потиснатостта си остава.
  • Самокритика, чувство на вина – „Аз съм най-лошият човек на света“.

Когато в живота ни, нещо не върви, но ние оставаме дълги години в това нещо, значи имаме някаква изгода. Нашата психика има силна адаптивна функция, затова тя намира предимства, дори в най-лошите ситуации.

Плюсовете, които извличаме от неприятните обстоятелства, се наричат вторични изгоди.

  • Да боледуваш;
  • Да търпиш мъж алкохолик;
  • Да стоиш с наднормено тегло;
  • Да стоиш сам, без връзка;
  • Да боледуваш;
  • Да не тръгваш на работа и тн.;

Изгодно е да боледуваш. Понякога, когато боледуваме, ние се чувстваме и добре и не си даваме сметка даже, че имаме някакви ползи, от това да сме болни, но е така.. Това са вторичните изгоди от болестта.  Например получаваме внимание, грижа, разбиране, помощ, любов от близки и приятели. Никой, не отказва да ни изслуша, когато мрънкаме и се оплакваме, защото сме болни. Не си вършим задълженията, а само си почиваме. ⠀

Доста често, болестта е оправдание, да не предприемем някакви крачки.

Например: Ако си спомним в детството, когато не сме искали да отидем на градина, как ни е заболявало стомахчето. Започваме да ревем, вдига се температура леко и разбира се внезапна болка в стомахчето. Мама си взима болничен, за да остане с нас, вкъщи този ден – изгода.

Например: Искаш да си смениш работата, защото не ти харесва, или плащат малко, но не правиш нищо по въпроса. Не кандидатстваш. Защото на новата работа, ще има нови правила, нови хора, нови задължения. Трябва да се полагат усилия, за да свикнеш с всичко това и да се наложиш, да спечелиш доверие. По изгодно е да не се местиш.

Например: Много искаш да имаш партньор и семейство, но оставаш сам дълги години. За семейството се искат усилия, напасване, отговорности, компромиси, а ти още не можеш да оставиш хобито, свободата, и лукса да мислиш само за себе си – изгода.

Например: Приключили сте връзка, но не можете да забравите човека. Въпреки, че страдате за партньорът си, не го забравяте и страданието продължава. Не си давате сметка, но имате изгода от страданието. Тази изгода, може да е, защото чрез нея получавате внимание, оплаквайки се на близките си. Може да е, защото се само наказвате за прегрешения свои. Може да е…..

 

  • Ако си дадем сметка, кои са вторичните изгоди от неприятните ситуациите, които търпим, ще разберем от какво имаме нужда.
  • Това от което имаме нужда, са нашите потребности, които ние задоволяваме през болестта, или страданието.
  • Когато открием, кои са нашите потребности, можем да помислим и по какви други начини, да ги задоволим, като възрастни хора, за да оставим болестта да си ходи.

 

Все по-често, хората се обръщат за психотерапия с този страх. Казват, че чувстват постоянна тревога и умора от това. Много хора затъват в този страх с години. Срамуват се, да признаят пред близките си, че имат такива мисли и страхове и за това средно, след около 2-3 години от страданието си те решават да потърсят помощ или психотерапия.

Ако оставим този страх и не му обърнем достатъчно внимание, той може да прерасне в:

  • Панически атаки;
  • Безсъние;
  • Тревожни симптоми – замайване, сърцебиене, треперене, изчервяване, заекване, липса на концентрация, и тн;
  • Невротични симптоми – дереализация и деперсонализация;
  • Появата на нови страхове;

Причината за тази фобия е високото ниво на тревожност, което е трудно да се контролира. Човек с този страх, се опитва постоянно да контролира ситуациите, така че да не се изложи. Постоянно се стреми да контролира, физическото си и психическото си състояние. Парадоксалното, обаче е, че колкото повече, се старае да контролира, особено мислите и чувствата си, толкова повече не успява. Появяват се нови мисли, още по-натрапливи и плашещи, което засилва страхът от полудяване.

Какво се случва в главата на човек с страх от полудяване? Вижда нож, мозъкът му веднага прави асоциации с опасност. Следващата мисъл в главата му е „Мога да навредя, на близките или на себе си“. Човек се плаши и започва да подозира, че е склонен към такива действия, или към психическо разстройство. Така възниква натрапливият страх от полудяване! За да се успокои, че няма да се случи това, от което се страхува, той започва да крие ножовете. Общо взето, такъв човек е в постоянна и хронична тревога. Неговата нервна система е напрегната, а самият той, много чувствителен към всякакви теми за опасност. За това могат да възникнат и други мисли свързани със социално неприемливи неща, като: разврат, религия – грях, престъпление и мн. други от които, за да се успокои ще измисля ритуали, като този с криенето на ножовете например.

Ежедневните ситуации, подклаждат този страх. 

  • Говори се за съседката, че е луда. Освен това сте забелязали, че тя се държи странно. Мисъл – и аз съм така!;
  • Гледате филм, а в него човек с шизофрения;
  • Гледате новините – някой убил човек;
  • Виждате на улицата, някой, който е по-странен, според вас…

И започват натрапливите мисли. Ами, ако и аз полудея! Ами, ако започна да се държа странно! Този ме погледна по-така…нещо ми има! Изглеждам като луд! Баба ми, ми е разказвала, за един луд на времето…

Разговарям с приятел:

  • Дали, отговорих както трябва?;
  • Дали, се забавих с отговора?;
  • Той говори нещо, което не разбирам, или не до чух добре;
  • Дали, дълго време го гледам в очите?;
  • Дали, той разбира, че не го слушам?;
  • Дали, да го попитам, какво е казал?;
  • Дали, да го попитам как изглеждам в очите му?;
  • Неее, ще ме помисли за луд!

От къде тръгва всичко това? Страхът от загуба на самоконтрол се поражда от нагласи, получени в детството, когато са ви възпитавали в този стил:

  • „Харесва ти, или не, така трябва“ – дори нещо да не ви харесва, просто трябва да издържите (страх от свободата);
  • Да се ядосваш е много лошо (страх да не покажеш чувствата си);
  • Не трябва да следвате желанията си, ако това разстройва другите (страх да не бъдете отхвърлени);
  • „Не е хубаво да се биеш“ – (страх от агресия);
  • „Ако правиш това, което искам, ще те обичам и хваля“ – стремете се да угаждате на другите, а не на себе си (страх от отхвърляне).

Ето как детето се научава да потиска емоциите си и да ги възприема като социално неприемливи.

И така, да видим защо, тези страхове са напълно неоснователни.

Ако условно разделим хората на здрави, невротици, гранични и психотици.

  • Здравата личност – Има гъвкаво мислене. Добре се адаптира към ситуациите. Не се напряга. Мисли рационално и взима решения.
  • Личността с тревожно разстройство  – Постоянно се съмнява в мислите си. Има постоянна тревожност. Може да получава паник атаки. Преживява негативни емоции, особено ако го ударят по болното място – детската травма.
  • Гранично разстройство на личността – Трудно възприемат света и се фиксират на негативни емоции продължително време. Някои от тях, изпитват ярки или агресивни чувства, при незначителни стимули дори. Понякога са непредсказуеми и губят контрол над емоциите си.
  • Личността на психотика /човек с психични отклонения – Психотика не се съмнява в мислите си. Той е уверен в своята правота. Получават халюцинации / зрителни, звукови, обонятелни../. Чуват гласове, привиждат им се неща. И те си вярват! Не търсят помощ. Не съдействат. На терапия ги водят близките им. Често е генетично и в рода на човек има и други с шизофрения.

Тези състояния, са абсолютно различни едно от друго и не преминават едно в друго.

  • Ако човек е с тревожно разстройство, не може да полудее.
  • Лудите хора, не се страхуват от полудяване! Ако вие се страхувате да не полудеете, значи сте тревожна личност!
  • А самият страх от полудяване е защитна психична реакция на психиката ви!
  • Научете се да изразявате недоволството си, да защитавате лични интереси, да се отпуснете. Всъщност зад страха от загуба на самоконтрол, страха от полудяване се крият части от собствената личност.

„Ами ако нещо се случи с него/нея… Аз няма да оцелея….

Защо се страхуваме за близките си? Как развиваме зависимост. Вторични изгоди от болестта.

Влезли сте вече в тревожното си разстройство и си започнали, да се тревожите за здравето си, психиката си и за живота си. Тревожността ни кара, да се ограничаваме в действията си. Започва да ръководи живота ни. Страховете, да не ни стане лошо, да не припаднем, да не получим паник атака, ни карат да търсим сигурност. Постоянно се преосигуряваме, защото ако се случи „лошото“, да можем да го предвидим и изконтролираме.

  • Иди ти до магазина, защото ми е лошо. Все пак да не припадна.
  • Мамо, остани вкъщи с мен днес, че не се чувствам добре. Може да се наложи да викнем бърза помощ.
  • Скъпи, вземи детето от градина ти, за всеки случай, че не ми е добре.
  • Миличка, може ли да си говорим по телефона, докато вървя и стигна до аптеката?
  • Колега, може ли да те държа под ръка, докато стигнем до работа? Да вървим заедно до там и обратно.

Близките ни хора роднини, съседи, приятели, колеги са винаги наоколо в случай, че „нещо ми стане“. Грижат се за нас и да ни подкрепят. Всъщност, обаче тази грижа ни създава временен комфорт. На момента се успокояваме и напрежението ни пада, за конкретната ситуация. В дългосрочен план, обаче тази помощ, която получаваме, ни прави беззащитни, като деца.

Тези „помагания“, затвърждават у нас усещането за безпомощност. Психиката ни получава команда „Ти не можеш сам“. Всичко това, срива самочувствието ни в един момент и отслабва силите и волята ни.

Започваме да прехвърляме отговорността, за нашите действия на някой друг. Това ни прави зависими и безпомощни. Способността, да се справим самостоятелно с живота си и страховете си, намалява, а с напредване на времето, тревожното разстройство се задълбочава.

В следствие на такова обгрижване, в крайна сметка се поражда и нова тревога в нас:

„Ами ако нещо се случи с майка ми/мъжа/жена ми…“ Какво ще правя? Аз няма да оцелея….

Сега разбирате ли, какво означава вторична изгода от болестта?

Харесва ни, постоянно да има някой наоколо. Някой, който да го е грижа за нас – дали сме се нахранили, наспали. Не можем да се лишим от цялото, това голямо внимание, което осигурява вкопчването ни в близките ни хора.

  • Откакто съм с паник атаки, жена ми е по-мила с мен;
  • Откакто съм с агорафобия, мъжът ми, вече не закъснява след работа. Не седи по цяла нощ на телефона/компютърът си. Не ходи с приятели за риба в събота.
  • Откакто съм така, майка ми, вече не ме критикува постоянно. Сега гледа децата ми и ми е постоянно под ръка.

 

Ето, че тревожните разстройства, носят и ползи. Дайте си сметка обаче, че ако искате сте по-спокойни и щастливи, трябва да пораснете и да започнете да се справяте сами….

 

 

 

„Невротика, винаги търси на кого да се обиди. Той не е зависим от партньора си, а от възможността да му се обижда. Много добре се възползва от тази възможност, защото ако поеме обидата в себе си, тя ще се превърне в депресия.“ М.Лабковски

За да сме здрава, зряла, самодостатъчна личност – трябва да задоволяваме потребностите си.

Две са основните потребности. Потребност от удовлетворение и потребност от безопасност. Базовите потребности са любов, безопасност, приемане, доверие, ценност, уважение.

Детето трябва да ги удовлетворява тези потребности в детството си посредством своите родители, за да се развива хармонично, като здрава, зряла и самодостатъчна личност.

Лошата новина е, че не на всеки му е провървяло в детството, да се чувства обичан, уважаван и ценен. Добрата новина е, че каквото не сме успели да свършим в детството си, можем да довършим като възрастни, включително да се научим да задоволяваме самостоятелно потребностите си.

Когато родителите не удовлетворяват потребностите на детето, предизвикват враждебност у него. Детето започва да негодува и да чувства обида към родителите, а от друга страна, развива зависимост от тях. След това, детето ще порасне и вече ще има вътрешно напрежение, базова тревога а може би и тревожно разстройство.

Емоционално здравите хора се справят гъвкаво с тези потребности, но тревожните хора ги превръщат в стил на живот и започват, да си създават проблеми с обкръжаващите.

  • Емоционално здравият човек, задоволява потребностите си съзидателно.
  • Невротика – задоволява потребностите си – деструктивно.

Карен Хорни описва следните „невротически потребности“ на възрастният човек.

  • Потребност от любов и одобрение. Детето се стреми, да бъде обичано и да е обект на възхищение. Когато порастне, започва да чувства необходимост да угажда, за да получи одобрение и да го харесват. Повишава се чувствителността му към критика и отхвърляне.
  • Потребност от закрилящ партньор. Да манипулира партньора си и да му вменява отговорност, да има очаквания от него, поради страх от изоставяне и самота.
  • Потребност от ограничения. Радва се на малкото и живее в ограничения и в установен ред. Бои се, да си отстоява желанията.
  • Потребност от власт. Жажда за доминиране върху другите, без да уважава достойнството и техните чувства. Презира слабостта и осъществява тотален контрол, поради страх от собствената си безпомощност.
  • Потребност от обществено признание. Желание да бъде обект на възхищение, признание. Зависи от одобреноето на обществото.
  • Потребност, да се възхищава на себе си. Нарцисизъм. Потребност от възхищение от другите и страх от унижение.
  • Потребност от честолюбие. Стремеж да е най-добър, най-ценен. Страх от провал.
  • Потребност от самодостатъчност и независимост. Избягва отношения в които трябва да поеме отговорност. Стремеж да не се нуждае от никого за да не изпада в зависимост от други хора и тяхната любов.
  • Потребност от безупречност. Да си непогрешим. Без недостатъци и грешки. Страх от критика и упреци. ⠀

 

Важно е да знаем, че не трябва да обвиняваме родителите си, за това как точно са задоволили или не, нашите потребности. Направили са това, което са могли с мисъл, че правят най-доброто за нас. Дали са ни това, което самите те са научили в детството си от родителите си. Те друго не познават.

    • Защото постоянно преследваме нещо, което не съществува.
    • Фиксацията в тялото и психиката, в постоянно търсене на болести или отклонения, създава в мозъкът тревога.
    • Тревогата тегли 100% от вниманието и концентрацията на човек и нагорещява дадена зона в главният мозък.

    Преследването, започва така:

    1. Сърцебиене, учестен пулс, пристягане в сърдечната област – мисъл „Ще получа инфаркт; ще ми стане нещо на сърцето“ и отиваш на кардиолог, ЕКГ, холтер. Казват, че всичко е наред. Успокояваш се за малко, но..
    2. Замайва ти се главата, ходиш като из паници – мисъл „Има ми нещо на главата-рак, МС, инсулт“ – скенер и там всичко е наред,
    3. От толкова тревоги ме присвива стомахът – мисъл „Рак на стомаха“ – гастроентериолог –всичко е наред.
    4. Между временно- задушаване, учестен пулс – мисъл „Кардиолога не е до видял нещо-сърцето ми е болно“.
    5. Някой нещо не е до видял, не е открил. Нещо изпускат лекарите. Не може да ми няма нищо.
    6. Започвам да чета по форумите. Някой е преживял същото. Олеква ми. Не съм само аз.
    7. Продължавам с четенето. Някой казва, че познава друг, който имал същите симптоми и се оказал сериозно нелечимо болен.
    8. Започваш да мислиш ден и нощ, как изглежда твоята болест, на кой орган е и колко може да е тежка.
    9. „Ами ако няма кой да ми помогне?“, „Ами ако няма кой да ме спаси?“
    10. Продължаваш, четене, говорене с боледуващи, ходене по лекари….трябва да открия какво ми има.
    11. Преследване до безкрай…седмици, месеци, години….

    Не е възможно да намериш нещо, което не съществува!

    Най-добре разбери как работи нервната ти система:

    1.  Телесно усещане – мисъл – емоция1 – адреналин,
    2. Засилване на т. усещане – по-страшна мисъл – емоция2 –повече адреналин,
    3. Още по-силно т. усещане – още по-страшна мисъл – – емоция3-още повече адреналин
    • Учестен пулс – „ще ми стане нещо“ – притеснение – адреналин 50%
    • Учестен пулс+изпотяване – „ще припадна“- страх – адреналин70%
    • Учестен пулс+изпотяване+треперене – „ще умра“ – паника – адреналин 100%

    Съвет. Когато си се прегледал при личният си лекар, кардиолог, ендокринолог, невролог и всичко е наред. Довери се и спри да търсиш несъществуващата болест. Всичко това ще свърши, когато започнеш да влизаш в плашещите за теб ситуации и да преживяваш телесните усещания, за да видиш, че няма да те убият.  

  • Когато сме изчели много за паниката и тревожността, но симптомите не изчезват
  • Лъжеш себе си, че всичко знаеш. Прочел си доста статии в интернет, няколко книжки за самопомощ, мнения във форуми с тревожни хора.
  • Все още мислиш, че симптомите са опасни за здравето ти; Навика да плашим сами себе си.
  • Все още смяташ, че ще стане нещо, много страшно и отбягваш местата в които те е сполетяло за пръв път;
  • Не се опитваш да добиеш нов опит, чрез влизане в плашещите ситуации,за да видиш, че нищо няма да се случи;
  • Постоянно повтаряш старото си поведение, да оставаш в зоната си на комфорт. Там, където е най-малко плашещо; Пиеш хапчета, мериш кръвно, четеш в нета, звъниш на мама, мъжа/жената…
  • Повтаряш старото поведение и така изграждаш навик да плашиш сам себе си. Трябва да го замениш с ново.
  • Докато в теб остане и трохичка съмнение, че симптомите ти са опасни, ти ще произвеждаш адреналин, който те задържа в тревожността;
  • Все още вярваш, че можеш да отбягваш паниката или да се подсигуряваш да не се случи; Не е нужно нищо да правиш. Просто остани в нея и я изживей. Надигащата се тревога е само навик, от който се плашиш.
  • Отдаваш значение на страховете  „Ами ако – припадна, задуша се, ми стане нещо, умра, инфаркт, инсулт…..
  • Не опитваш нови поведения;

Нас ни управлява неизвестното. Единственият начин да се справим, е да си докажем, че е безопасно, като го тестваме с нови поведения, по мъничко всеки ден.

Ако пропуснем два дена, трябва да започнем от начало. Преминавайки през мъничките рискове, да изтърпим мънички дискомфорти, само така ще победим страховете.

Напиши един списък с нещата, които отбягваш. Оцени от 0 до 10 т., кое те плаши най-много. После започни да влизаш в ситуациите с най-ниски точки, докато ги преодолееш. Последователно преминавай към следващите.

Списък – примерен

  1. Страх ме е да оставам сам вкъщи 10т.
  2. Страх ме е да пътувам с кола 8т.
  3. Страх ме е под душа 6т.
  4. Страх ме е да стоя по опашки в магазина 5т…..

Да имаш контрол, означава да си в безопастност. Ето защо се стремим да контролираме. Не осъзнаваме, обаче че губим енергия в опити да контролираме дори и нещата, които не са под наш контрол, а когато нещо се размине с очакваното, пада настроението ни, страдаме, безпокоим се тревожим се.

За да избегнем тревогата, е  добре да си дадем сметка, кое е под контрола ни и кое не.

Кое можем да контролираме:

  • Нашите думи;
  • Нашите действия;
  • Храненето;
  • Спорта;
  • Как се обличаме;
  • С кого общуваме;⠀
  • Настроението си;

    Кое не можем да контролираме:
  • Какво мислят хората;
  • Какво говорят хората;
  • Какво чувстват хората;
  • Какво правят хората;
  • Времето;
  • Политиката;
  • Дупките по пътищата;

 

Дайте си сметка, дали не хабите време и енергия да се опитвате да контролирате нещо, което не е под вашия контрол.

Ако осъзнаете, че фокусът на внимание трябва да е върху нещата, които можем да контролираме, ще спадне тревогата, напрежението и очакванията.

Ще пренасочите тази енергия за управление на това, което е по силите ви. Ще управлявате живота си, вместо външни обстоятелства да управляват вас!