Усещания в тялото – замайване, сърцебиене, треперене, температура, втрисане, задъхване. Почти всеки човек, изпитва тези усещания от време на време и принципно човек разбира защо ги има и не се плаши.

Като да идеш на изпит и усещаш сърцебиене, температура, зачервени бузи. Не се стряскаш при тези усещания, защото знаеш, че има причина за това вълнение – изпита. Не ходиш до бърза помощ, да те прегледат.

Човек в невроза има същите усещания, само че той не осъзнава причината за състоянието си и започва да се плаши, като по този начин дърпа и първата си паник атака.

 

Каква е причината за телесните усещания?

Дълго търпян вътрешен конфликт – това е причината. Вътрешният конфликт е състояние вътре в личността, при което човек не е доволен от нещо. Сблъсък на интереси – нещо като „Искам, но не мога“, „Искам, но не трябва“. Например. Мъжът ми пие. Искам да се разведа с него, защото е безотговорен и не отдава внимание на семейството, но не мога – ще нараня децата. Вътрешните конфликти, могат да са всякакви, но общото е, че в личността има сблъсък на интереси и при това за продължително време, човек търпи нещо, което не му харесва.

Първата паник атака се случва, когато не очакваме и на пръв поглед, не виждаме причина за нея, но причината е вътрешният конфликт, който стои дълго в нас. Вече е станал хроничен и дори не си даваме сметка за него.

Когато се случи първата паник атака, човек започва да се самонаблюдава и при първата промяна в телесните усещания, той получава нова паник атака.

Завърта се порочният кръг на паниката и човек, дори не усеща как се е окачил на своите усещания и страхове.

 

Какво прави човек попаднал в порочният кръг на паниката:

  • Човека се отдръпва от физическите дейности, за да не натоварва сърцето си, защото започва да се страхува от инфаркт.
  • Потиска чувствата си, за да не влиза в конфликт с близките си.
  • По-този начин създава още повече напрежение в тялото си и започва да избягва физическото и психическо напрежение.

 

Как да се справим с паниката:

  1. Правилно да оценим напрежението в тялото. Направили сме всички медицински изследвания и здравето ни, е в норма. Това означава, че телесните усещания са на нервна почва.
  2. Срещни се със страховете си. Страховете отпадат, когато се изправим очи в очи срещу тях. Ако те е страх да останеш сам – планирай ден, в който да си сам вкъщи.
  3. Да устоиш на негативните мисли. Напиши мисълта и емоцията, която тя поражда, а след това напиши доказателства, които са факти/реални неща случили се/, които доказват или отхвърлят мисълта. Така ще видиш мисълта дали е вярна. Ако доказателствата против нея са повече-замени я с нова, близка до фактите.
  4. Записвай всеки ден негативните мисли. Прави това 1- 2 месеца и ще забележиш, че те са едни и същи в едни и същи ситуации.
  5. Струва си да ги тестваш за вярност, нали?

 

 

 

 

 

ОКР

О-ОБСЕСИИ / натрапливи мисли/, К-КОМПУЛСИИ/ригуали/, Р-РАЗСТРОЙСТВО

ОКР това е разстройство, протичащо с натрапливи мисли за някаква опасност. Тези мисли постоянни и натрапливи , не ни оставят на мира. Толкова ни преследват, че вече ни уморяват и изцеждат енергията ни. Правят ни разсеяни за всички други дейности, които имаме –работа, грижа за децата и тн.

 

ОКР протича с тези натрапливи мисли, а понякога плюс тях, се прибавят и компулсиите. Компулсиите са ритуалите, които обслужват натрапливостите/мислите. Правейки тези ритуали, човек си въобразява, че няма да се сбъднат застрашителните му мисли.

Например:

Мисъл: Оле, ами ако умре майка ми.

Ритуал: Ще загася и светна лампата в стаята точно 7 пъти и това, лошо предчувствие няма да се случи.

Детството : Детето расте в семейство с условна любов. Под силният контрол на родителите, детето започва да губи надежда, че може да се опре на собственият си личен опит. Детето започва напълно, да се приспособява към родителите и тяхното мнение за мнение става супер важно. Вижданията за живота стават някакви твърди. Спонтанноста на детето и неговата детска игривост ,се заменят със строги правила за живота и страх те да не бъдат нарушени.

Когато порасне, неговият възрастен няма да живее собственият си живот, а ще има разрушителни схващания за живота, които ще го потискат вътре, все повече и повече. ,

Понякога тези мисли и ритуали, отнемат толкова много време от деня ни, че направо обезсмислят живота ни, на практика.

Пример: Случай от моята практика. Клиент – търговски представител, чиято работа е да обикаля със служебната си кола, определен регион и да предлага продуктите.

Страшната натраплива мисъл, която го преследва всеки път, когато усети и най-лекото потрепване на волана, докато шофира е :

Мисъл – „Блъснал съм човек !“.

Ритуал – Изплашен спира колата, отбива от пътя, слиза и проверява. Оглежда бронята на колата, дали е изкривена, гледа под колата, дали не лежи труп. Сърцето му ще изхвръкне, кръвното се вдига, докато прави проверките. Уверява се, че всичко е наред и не е ударил никой, плюе си три пъти в пазвата, качва се зад волана и потегля отново.

 

Ето какви страшни мисли, му минават докато, шофира, и какви ритуали/проверки извършва,  за да се увери ,че няма нищо страшно. Всичко това, отнема много от времето му. Тръгва -спира – проверява. Понякога даже избягва цели маршрути, които крият опасности. Лоша видимост, повече завои, или просто мисъл, че трябва, този път да се заобиколи, че там може, нещо лошо да се случи. Ако за неговите колеги да си свършат работата, стигат 4-5 часа, на него му отнема 4-5 дни и излишно гориво. На косъм да загуби работата си, като неефективен и съмнителен работник, той дойде на терапия.

След първият разговор стана ясно, че прави и други „странни неща“, като:

  • Връща се да проверява, дали е изключена печката. Прави го по няколко пъти след като излезе от вкъщи. Опасната мисъл е „Ще стане пожар“.
  • Връща се да провери дали е заключена вратата, по няколко пъти. Опасната мисъл е „Ще влезе крадец“.
  • След някакъв период от време, той не се удовлетворява от тези проверки и му се струва по-завършен процесът ако проверките са точно 7 на брой. Някак по-голяма увереност има, че всичко ще е наред.
  • И така списъкът, може да не свърши…..

Как започва болестта?

Съгласно медицинска статистика, ОКР започва между 10 и 30 години. Пациентите се обръщат за помощ около 25 година, без значение, кога са се появили първите симптоми. Най-честоq те търпят няколко години, понамъчват се и после стигат до диагнозата си.

ОКР, има всеки трети възрастен в някаква форма. Спомнете си миенето на ръцете по няколко пъти на ден, за да се махнат микробите. Сред децата също не са малко, тези с ОКР.

Кое е в основата на ОКР. Защо сме по-предразположени ?

Перфекционизъм;

  • Увереност, че има абсолютно правилно решение за даден проблем;
  • Инат;
  • Старателност;
  • Стремеж да контролира всичко.

 

Тези прилежности и старателности, и страхове от грешки, които са в основата, водят след себе си:

  • Постоянни съмнения;
  • Постоянно отлагане;
  • Взиране в детайлите;
  • Нерешителност;

Всичко това води до хроничен стрес.

Мисленето, става ригидно/твърдо/не гъвкаво:

  • „ Аз трябва“;
  • Аз трябва перфектно да си изпълня задачите;
  • Ако не го направя аз, някой друг ще го направят не както трябва и не толкова добре;
  • Трябва да контролирам себе си и и близките си;
  • Удоволствие ще получа някога, като си свърша всичките задължения и планове- след 5 години може би.

Желязното правило. „Ако всичко правя, както трябва, всички ще ме обичат.“

Мисленето АМИ АКО, постоянно се закопава в мисленето ни и ни пречи да се доверяваме на живота.

Човек го преследват натрапливи мисли, които го плашат и го карат да е недоволен от себе си, виновен и да мисли за опасност.

Той много се страхува, тези натрапливи мисли да не се сбъднат и тези страхове дават обратен ефект вместо да му помагат.

Понякога започва да прави ритуали, за да не му се случат тези мисли.  Той си слага строги правила с думичката ТРЯБВА. Мисли, че щом изпълнява тези правила, то той ще прави всичко правилно.

Миенето на ръцете сваля тревожността. Но понякога ритуалите/компулсиите, са много странни. Човек осъзнава, че те са странни, но нищо не може да направи с това.

С ОКР се справя най-добре когнитивно поведенческата терапия, и ако човек съдейства  в терапията, бързо ще се справи с това.

С Окр в терапията, се учим да възприемаме света, себе си и другите хора по гъвкаво. Учим се на спонтанност. Да пуснем контрола. Да си носим удоволствие, Да можем да се отпускаме.

Целта на терапията е да се преработи вътрешната скованост и да се преразгледат личните правила за живота.

 

Когато човек си позволи да бъде себе си , ще падне градусът на напрежението му, мозъкът ще престане да контролира толкова много, и натрапливостите,  лека по лека ще си идат.

 

 

Треперенето на ръцете е нормална реакция на стреса. Понякога треперят и краката, а понякога цялото тяло. Такова треперене, става много силно и човек се паникьосва.

 

Треперенето е характерно за хората, които не са емоционални, а са сдържани.

 

Значи случва се някакво събитие в главния мозък и надбъбречните жлези отделят хормон на стреса, мускулите влизат в тонус, покачва се кръвното, човек от вътре остава неподвижен, а напрежението което нараства се проявява във вид на треперене.

 

Треперенето, често се повява при хора със социална фобия, които се страхуват да не направят лошо впечатление у другите. От вън са ледени статуи. Често усмихнати и любезни, а от вътре са много емоционални и темпераментни.

 

Такива хора са възпитани, да са послушни и да сдържат емоциите си. Най-често са чували от деца от родителите си: „Какво ще кажат хората“, „Дръж се прилично“…

В резултат на това, човек, скрива цялата си емоционалност дълбоко вътре в себе си и става сдържан. За да не се изложи. Да не направи лошо впечатление.

 

Такъв човек в терапията, трябва да се учи на спонтанност и смело да приема предизвикателствата от реакциите на другите хора. Страхът е, да не кажат другите по негов адрес „ Пуууу….Некадърник….Глупав….Грозен и тн.

 

Да се научи да разбира, че нищо и никой не е идеален и да спре да угажда на другите.

 

Какво да правим с треперенето?

 

Остави другите да забележат, че трепериш. Нека се любуват.

Научи се да го правиш, или ще се въртиш в омагьосан кръг.

 

Ако треперенето е вкъщи – усили го. С мисълта си повтаряй – Нека още повече, още повече…

  • Дишай 3-5-8; 3сек.вдишане, 5 сек.задържане, 8 сек. издишане
  • Пусни си медитация/релаксация/хипноза/;
  • Спортувай;
  • Вземи си вана.

 

Започни работа с психолог, за справяне със страховете.

 

 

За да разбереш, защо зависиш от одобрението на другите, което е невротична нужда от „възнаграждение“, това е дълбока работа, която се нуждае от работа с психолог.

За да търсим одобрение от другите, може да има много причини:  контролиране на ситуацията; да повдигнем самооценката си; да се възнаградим; да имаме самочувствие…

Обикновено това, говори за окачване и зависимост към другите. Един пък, като се окачим, ставаме слаби и манипулируеми.

Няколко метода, за самостоятелна работа.

 Вие реагирате на неодобрение, когато някой започне фразата с „Ти“.

Всичко, което започва с „Ти“, кара отсрещният, към който е насочена фразата, да се чувства виновен, несъзнателно. Той си вдига стените и защитите и спира да чува, какво му говорят. Така и двамата в разговора , не се чуват един друг. Всеки слуша, своята гледна точка и се опитва да се докаже, че е прав.

Например.  Мъжът ти

„ Ти си толкова раздразнителна от всичко“.

Вместо да влезеш в защитна позиция, отбранителна или обяснителен режим, просто кажи така:

„Виждам, че си разтроен и мислиш, че аз не би трябвало да мисля така.

Сега той ще види че неодобрението, е тръгнало от него, а не от теб.

Трябва да се борите и да не започвате отговор с АЗ, това означава опрадваване и обяснение – слабост. Да изкараш фокусът на вниманието от вътре на вън. Ако се говори за вас, да промените фокусът към събеседникът си. Един път, когато го накараме да мисли за себе си и да изкара фокусът на вниманието си от нас, ние ще го накараме, той да се оправдава, обяснява – да е в режим слабост.

 Ако ви се струва, че някой се опитва, да ви манипулира умишлено, като ви лишава от одобрение, правете така. Вместо да търсите одобрение, му кажете.

„Аз мога да си променя позицията, за да ти се харесам, но вярвам, че съм казала това, което трябва и сега ти ще трябва, ти да се справиш с чувства си по този повод“.

Такава откровеност, ще ви помогне да си останете на собственото мнение и поведение.

  1. Можете да благодарите на събеседника за информацията, която ви е помогнала да се развиете, даже ако чутото не ви е харесало. Процедурата благодарност, помага да се сложи точка на всяко търсене на одобрение.

Например Мъжът ви казва, че сте много нервна. Не се опитвайте да му угодничете. Благодарете му за обратната връзка и ще почувствате, че няма да остане и следа от потребността от одобрение.

  1. Даже може умишлено, да привлечете неодобрение към себе си с цел да се научите да не се разстройвате в подобни ситуации. Изберете някой, който не е разположен добре към вас и се постарайте да си навлечете немилост към вас, като при това съхраните ледено спокойствие.

Така ще усвоите навици да си съхраните мнението и да не си разваляте настроението, като се научите да посрещате такива нападки, като нещо естествено и нямащо отношение към вас.

Парадоксално е, но одобрение получават хората, които не го търсят. За това бъдете себе си, бедете искрени и си казвайте мнението. Искреността се цени от хората.

 

У.Дайер (книга «Как да се справим с комплекса за непълноценност»).

Да променим автоматичните мисли, убеждения и реакции е великански труд. Мозъкът ни, може да управлява ръцете и краката ни, но с емоциите не се получава така лесно.

Човек се чувства нещастен/слаб/уязвим,  автоматично, защото някога, така се е научил да мисли.

Новото мислене изиска, осъзнаване на старото мислене. Да осъзнаеш, колко е неприложимо старото мислене, след толкова години. Когато си бил малък, си се научил да мислиш, по един начин и това се е запечатало в твоето мислене, много здраво.

Като всяко нещо, така и мислите ни, трябва да се променя с промяната в обстоятелствата.

С промяната на живота, всичко се променя. Идва нова мода. Развива се всичко. В медицината се измислят, нови лекарства и ваксини. В музиката се появяват нови стилове. В математиката нови формули и тн.

Да се върнем на новите мисли.

Ако мислиш “Аз съм „слаб, уязвим“ и това е било адекватно за времето си, когато си бил малък. Не си можел да се издържаш сам. Зависил си от родителите си. Значи за времето си Там и тогава, тази мисъл е била вярна. Но в днешни дни, когато вече си на 40 години, завършил си училище, университет, работиш и издържаш семейството си, дали е вярна тази мисъл?

Я да я проверим. Кои са фактите, които я доказват? Факти са реално случили се вече неща.

Пълнолетен си; Имаш собствена работа; Справяш се в колектив; Имаш собствени доходи;, Имаш собствено семейство; Имаш собствени деца, за които носиш отговорност; Имаш богат житейски опит-вече 40 години; Имаш много житейски травми – от изоставяния до отхвърляния. Е вече, слаб и уязвим ли си?

Приличаш ли на 10 годишното дете, което разчита само на мама?

Добре, дай да сменим старата мисъл с нова! Аз съм слаб/уязвим на 10 години, а сега на 40 години, вече  „ Справям се горе – доло, като повечето хора.“

Как ти стои, новата мисъл? Вярната! Как те кара да се чувстваш?

Можеш да затвърдиш това вярване, ако всеки ден добавяш в списъкът с постижения, нови и нови. Не се свени. Питай брат си/сестра си/майка/баща/приятели/гаджето/…..и добавяй ВСЕКИ ДЕН. Едно закостеняло убеждение за теб е живяло вътре в теб години. Ще му трябват 3 месеца да се промени и да повдигне самооценката ти.

Сепарацията е разделяне. Отрязване на пъпната връв. Самостоятелност.

Сега ще обясня. Когато детето порасне, то трябва да стане самостоятелно. Някъде около 18 години, до към 25 години, човек би трябвало да е самостоятелен и автономен. Да може, сам да се грижи за себе си и за семейството си, евентуално. Това означава, да е независим –  нито физически, нито финансово, нито емоционално – подчертавам, нито ЕМОЦИОНАЛНО от родителите си.

Този процес, не се случва за един ден, той започва от както детето навърши 3 години. Точно така. До преди това, бебето и детето е като част от майката – ръка, или крак.  Тя го носи, кърми, храни, облича, защото то не може само. Когато навърши 3 години обаче, то вече може да ходи, да си подрежда играчките и да се облича по малко. И така, ден след ден, година след година, детето става все по-самостоятелно и уверено в себе си. Това е нормален процес за него и то се стреми към свободата.

Мама обаче, чисто егоистично /не осъзнавайки това/ не иска да го пусне. Иска, да го държи до полата си. Ще го храни в устата, въпреки, че то може само. Ще го къпе, облича, подрежда стаята му и всичко друго. Тя живее заради него, а не заради себе си. Така му отрязва крилцата /съзнателно или не/, задържа го до пазвата си. Изпраща му посланието „Ти не можеш без мен“.

Така много „деца“ остават деца до към 40-50 годишна възраст.

Какви проблеми създава това:

  • Неумение да решава проблеми;
  • Ниска самооценка;
  • Проблеми в личният живот;
  • Съзависими отношения;
  • Кариерно боксуване;
  • Очакване на оценка от действията си;
  • Страх от промяна-даже от положителна.

И добрата новина! Сепарацията може да се случи на всяка възраст, но само ако човек е осъзнат и го иска. Ето как:

  • Да се сбогуваме с детството. Да пораснеш. Ако осъзнаеш, че не си дете и пораснеш, това ще те отрезви. Да спреш да очакваш и да взимаш. Това ще те направи силен и конкурентоспособен. Развит и целеустремен.
  • Да наблюдаваме за манипулации. Често родителите манипулират и не дават на детето да порасне. Без значение, дали те го правят финансово или психически независим. Да спреш тези манипулации, можеш само ако се научиш да слагаш лични граници.
  • Преработка на обидата към родителите. Спомни си всички неприятни моменти с родителите си и им прости. Най-лесно става, ако го запишеш на лист и да споделиш за какво си обиден и от какво те боли. Да излееш всички емоции, отвътре навън.
  • Да изразиш благодарност. Родителите много са ти дали. Време, възпитание енергия, любов. Все неща, заради които си струва да им благодариш.

 

 

Главоболието – когато тялото реагира, без медицински причини за това, а заради стрес и напрежение- психосоматика.

Чувствителните хора, са по-податливи на стрес и вътрешно напрежение. Стреса предизвиква изливане на химични вещества, които разширяват кръвоносните съдове, които водят до главния мозък и в крайна сметка предизвикват главоболие.

 

Кои хора страдат от главоболие поради стрес?

 

  • Хора стремящи се към одобрение от другите;
  • Амбициозни, перфекционисти;
  • Ако не свършат нещо добре, или така както „трябва“ според тях се появява невротично чувство на вина;

 

Какво означава главоболието?

 

Главоболието е неприемане на себе си и другите около нас. Ригидни правила.

Такива хора, са инати и нямат, гъвкаво мислене и светоглед.  Тунелно мислене.

Също може да значи, че сме против себе си, или сме във връзка с неприятен за нас човек и му се усмихваме, говорим му с приятни думи, а душата ни да крещи. Лицемерие.

Мозъкът не разбира какво става, от една страна реагира на неприятните ни чувства, а от друга страна на положителното поведение. Мазохизъм

Страхът също може да причини главоболие, защото създава напрежение в тялото. Страх

Друга причина са, високите изисквания на работа към нас. Перфекционизъм

Претенцията към съвършенство . Перфекционизъм

 

 

Как да променим това:

 

Отстраняваме лицемерието. Външното да отговаря на вътрешното отношение към себе си и света;

Отстраняваме перфекционизма. Приеми се такъв какъвто си – несъвършен;

Отстраняваме ригидните правила Учи се да се доверяваш на света;

Отстраняваме лицемерието Приеми другите без да ги осъждаш;

Отстраняваме мазохизма Почивай повече от работа и грижи, целият свят ще почака.

 

 

 

Кое движи паниката – двата страха, които се крият зад паниката са:

“Ще полудея“ и  „Ще умра“

„Ще полудея“- нека разгледаме този страх.  Страх да не се побъркам и да си загубя разсъдъкът, защото ще се изложа. Всички ще видят, че съм откачен, ще ми се смеят. Ще стана опасен и ще лежа в психиатрията. Ако пък съвсем превъртя и взема, че навредя на някой, ще лежа в затвора. Я си представи, че взема да се съблека гол на улицата. А още по-ненормално, да взема да удуша детето си, особено като ме ядоса с глезотиите си и ей така, един ден просто да не издържа и да го направя и плъзгаме към ОКР.

Зад страхът „Ще полудея“ е да не бъда глупав, разкрепостен и да разочаровам другите. Страх от негативната оценка от другите.

От къде тръгва този страх: Когато си бил малък, са ти повтаряли:

  • Я се засрами;
  • Недей така, какво ще кажат хората;
  • Няма да се излагаме;
  • Не те ли е срам.

В стремежът си да те възпитат, като учтив, уважителен, човек, мама и татко, са ти изпратили посланието, че другите са по-важни и е много важно, как изглеждаш в техните очи. Посланието, което са ти изпратили е, „Не вярвай на себе си. Ти си важен, умен, ценен, само ако другите го виждат и казват“. За да се почувстваш ценен и умен, започваш да се доказваш. Да внимаваш как постъпваш, как се държиш, как изглеждаш. Започваш да се стараеш, да се държиш социално желателно и да внимаваш да не сгрешиш някъде. Защото грешката е голяма излагация. Развиваш перфекционизъм, в старанието си да изглеждаш и да се държиш добре, преувеличавайки малките нормални пропуски, които нормално правим хората ежедневно, като ги преувеличаваш до големи провали – излагация. Та нали ако припадна от паник атаките, другите могат да ме видят като пиян, друсан, ненормален, отвратителен, луд, ще ме снимат и ще ме качат във фейсбук, инстаграм. Много срам.

За да се справиш с този страх, трябва да се учиш на спонтанност. Да проумееш, че грешките са полезни – уроци, а не провали. Да си позволиш да грешиш. Направи нещо, тествай се и виж реакциите на другите – дали ще е краят на света? Окапи се нарочно в ресторанта, изложи се. Походи с петното на ризата, нека те гледат. Я да видим – ще свърши ли света? Дали пък няма да го обърнете на майтап и да се разсмеете, освобождавйки се от оковите и ограниченията на доброто възпитание. Дали пък, няма да получиш малко облечкение, освобождение – свобода. Бъди спонтанен. Научи се да бъдеш себе и да се обичаш, такъв какъвто си. Да се приемаш, независимо от мнението на другите.

 

 „Ще умра“- нека разгледаме този страх. Страх, че нещо ще ми стане. Получавам сърцебиене, кръвното ми се покачва, задушавам се – умирам. Зад него стоят страховете:

 

Страх – няма да се справя. Тялото ми няма да издържи на напрежението и да го понесе. В крайна сметка ще получа инфаркт или инсулт и ще умра на място.  

От къде тръгва този страх: Зад страхът „няма да се справя“ е не мога да поемам отговорност. Цялото семейство в детството ти е било много свързано и свръх обгрижващо, обаче по този начин не подкрепя детето, да е самостоятелно извън семейството. В стремежът си да те предпазят, са те изнежили. Най-често е всеотдайна майка, която с жертвоготовност и отдаденост брани детенцето си и не го оставя да порасне и да изгради увереност, че може да се справя само. Посланието, което му дава е „Ти не можеш сам“. Човек се научава да не бъде самостоятелен, не живее независим живот и не успява да функционира успешно без близките си. Когато си бил малък, вероятно са ти повтаряли:

  • Ти не прави това, малък си. Аз ще го свърша вместо теб. Достатъчно, ще работиш като пораснеш.
  • Ти не си виновен, никога, те другите са лоши;
  • Ще се скарам на учителката, ти. Как може да е толкова строга и да те стресира.

За да се справиш с този страх, трябва да се научиш да поемаш отговорност, а не да търпиш и да стоиш в неразрешени ситуации и проблеми.

 

Страх – няма да ми помогнат, няма да ме спасят. Задушавам, се треперя, сърцето ми ще изхвръкне и никой няма да може да ми помогне.

От къде тръгва този страх: Когато си бил малък, са те неглежирали. Били са хладни, нестабилни, неуравновесени твоите родители.  Когато си имал нужда от обгрижващите фигури, те или не са били на разположение за теб, или са били твърде непредсказуеми в поведението си. Посланията, които са изпращали на малкото дете в неговото подсъзнание са заседнали като:

  • Няма да получа поддръжка, привързаност, стабилност или физическа
  • Другите ще ме наранят, унижат манипулират;
  • Няма да получа емоционална поддръжка
  • Аз съм нежелан

За да се справиш с този страх, трябва да възтановиш самооценката си и да приключиш със зависимите отношения, като построиш здрави на тяхно място.

 

Страх – не мога/не искам да изпитвам дискомфорт. Натиска в гърдите и усещането, че въздуха ми спира, не мога да го издържа. Прекалено силно е за мен.

От къде тръгва този страх: От разглезването в детството. Свръх позволението и липсата на граници. Не достатъчна дисциплина  и правила. Родителите толкова много обичат детето си и го боготворят. „Принцесата на тати“. Друга ситуация е, темперамент на детето с който родителите не са могли да се справят. Посланията, които са изпращали на малкото дете в неговото подсъзнание са заседнали като:

  • Добре щом искаш, направи го.
  • Аз вярвам в теб. Ти си най-красив, умен. Направи го както прецениш ти.
  • Не те спирам. Разрешавам ти.

За да се справиш с този страх, трябва да поработиш върху границите си. Има общовалидни правила, които важат за всички хора, даже за теб.

 

Дай си сметка, кой е твоят страх, който те води в паниката.

 

Паническите атаки нощем са внезапни пристъпи на страх, предимно от смъртта. Съпровождат се от сърцебиене, усещане за недостиг на въздух, изпотяване, виене на свят.

Има много противоречия в литературата, относно нощните паник атаки. Някъде се говори за наследственост, а на други места за нарушаване на хормоналния баланс, но това което трябва да се знае е, че биват провокирани от:

  • Кафе; алкохол;
  • Силен стрес, детски травми,
  • Силно умствено и физическо натоварване;
  • Нарушение в хормоналния баланс или инфекциозни заболявания

Ето какво всъщност се случва 

Когато човек е в тревога и напрежение, през целия ден, постоянно наблюдава тялото си, за разни усещания и очаква пристъп на загуба на контрол и други страшни неща. Същото се случва и нощем.

Както през деня, работи инстинкта за самосъхранение и мозъкът проследява състоянието на тялото и психиката. Така постоянно стои нащрек и не може, да се отпусне и да заспи в тежък, качествен сън. Сънят е повърхностен и лек и човек се пробужда от най-малкото потрепване. Когато потрепвате-мозъкът ви събужда, за да ви провери дали сте живи.

Пример: Ако ни предстои изпит или важна среща, и се тревожим, да не закъснеем и да не се успим, тогава ще спим лошо, ще потрепваме постоянно. Това е така, защото и през нощта ще мислим, за това да не закъснеем, защото е важно за нас. Мозъкът ще контролира този процес, като ни буди периодически, за да не закъснеем.

Неспокойни сме. Пак става дума за тревога.

И сега да погледнем, нощните паники – има тревога и мислим, че нещо страшно ще се случи, а мозъкът не ни позволява, нормално да заспим.

По принцип, как будим заспалия – като го побутнем.

Мозъкът изпраща сигнал, активира симпатиковия отдел, сърцето започва да бие по–бързо, мускулите се стягат, а след това можете да започнете вече да треперите. Веднага щом се събуди, човек се плаши от това, което става, защото не може да си го обясни. От уплахата в кръвта се излива хормон адреналин и се получава паническата атака. Всичко това отнема секунди, които са достатъчни да се изплашите.

На човек му се струва, че продължават дълго, но те траят не повече от 15-20 минути. Те идват от „никъде“, както се е отпуснал човек и почива и за това плашат повече, отколкото дневните паник атаки. Точно за това е и голямото безпокойство в пъти повече отколкото, ако ги преживеем през деня.

Паническите атаки се различават от кошмарите по времето си. Нощните сънища се случват през втората половина на нощта, когато човек често си спомня какво е сънувал. Нощните панически атаки не са свързани със сънища и по-често се развиват от полунощ до четири сутринта.

Пристъпите на паника в съня, имат сериозни негативни последици за психическото здраве и общото благосъстояние на човека. Атаките пречат на тялото да си почине, пречат на заспиването и водят до недоспиване и постоянна умора.

За да се справим с тях е достатъчно, да се справим със страховете си и дневните паник атаки. Помагат също релаксации, медитации и хипнози преди сън.

Важно е да се знае: Уплахата е отсъствие на знания, за това какво се случва и започва фантазия за случващото се.
Всичко това не е опасно за здравето и не е нужно, да се ходи на лекар.

Нещо ме души в гърлото. Не мога да преглътна и направо ме задушава. Изпитвам такава тежест и стягане, дори когато се храня. Като, че ли, ми е трудно да преглъщам. Страх ме е, да не се задавя. Нещо ми е заседнало там и това е. Направих толкова изследвания, събрах толкова лекарски мнения и нищо, няма здравословна причина.

Обикновено това е заявката на човек, който е на пътя на отчаянието си. Спира да посещава заведения, защото го е страх да не се задави и да се изложи, или още по-лошо да се задуши и да умре. Започва да се храни с меки, или течни храни, или даже спира да се храни.

Причината. Ние често преглъщаме емоциите си и се стараем да ги забравим. Да забравим обидата, гнева, и да не покажем страх. При много хора се получава. Виждаме един уверен човек, даже прекалено самоуверен. Преглътнатите емоции, обаче не могат дълго време да спят, те се заселват в тялото. Този силен и самоуверен човек започва да боледува често и да се пита „Какво ви живота ми, не е както трябва?“

Психиката не забравя, тя понася дълго време, но накрая започва да алармира тялото – това се нарича психосоматика. Когато ни боли душата и не и обърнем внимание, болката отива в тялото.

Буцата в гърлото, усещането за задушаване и честите ангини се дължат на:

  • Преглътнат гняв;
  • Неизказани обиди;
  • Страх от промени в живота;
  • Усещане за непълноценност;

Просто така, не ни стяга гърлото, нито тялото без нищо боли. Имаме нерешен проблем в който сме заседнали и не можем да продължим.

Ако проблемът е от дълго време, вече е хроничен, и не си даваме сметка, даже че изобщо съществува. Можем да го потърсим, чрез следните въпроси:

На кого точно сме обидени и се гневим, но „преглъщаме“ подтискаме, недоисказваме, нерешаваме проблема. Къде е тази ситуация – семейство, на работа – шефът; на мъжа; на родителите си; на приятелите; на някаква отминала ситуация, може да се обиждаме и гневим все още и да не искаме да я пуснем – след развод например; може да е всичко.

Упражнение за откриване на този проблем. 

Правим нащо приятно 15 минути-музика, разговор с приятел, каквото ни харесва. После сядаме удобно. Нека е тихо и никой да не ни безпокои. Да изключим телефона. Нека сме отпуснати. Поемаме няколко пъти въздух, задържаме за 2-3 секунди и бавно издишваме. Затваряме очи, слагаме ръка на шията си, за да почувстваме болката и буцата в гърлото. Влизаме в това усещане и се връщаме назад във времето, за да си спомним кога го изпитахме за пръв път. След каго си спомним, ще видим ясно, че това е ОБИДАТА. А сега да се замислим, на кого се обиждаме в настоящето.

Когато откриете, областта с напрежение – ОБИДАТА, опитайте, да начертаете план за решаване на проблема. Ако не можете сами, ще ви помогне терапията.