Мозъкът на човека е интересно нещо. Ако попаднем в неприятна ситуация, той я запомня и след това, всеки път, когато попаднем в аналогична такава, той ни казва – „Бягай“!

От една страна, това е добре, защото се учим от грешките си, но от друга страна е възможно да започнем да отбягваме трудностите и да не искаме да се изправяме пред страховете си.

Отначало избягването ти носи успокоение и ти дава някаква сигурност. Този комфорт, обаче е съвсем временен. След него се развива фобичен страх да влизаш в трудности. И леко, по леко, се затваря омагьосаният кръг на самоограниченията и неуспехите в живота.

Например: Ако не си се наспал, прекалил си с кафето или алкохол от предната вечер, кръвоносните съдове могат да отреагират. Може да ви падне, или да ви се вдигне кръвното, и да ви стане лошо, докато се возите в колата.

Всичко по-нататък, зависи от това дали мозъкът, ще свърже тези две събития. Той може да помисли, че „това не е голяма работа“, или да си каже това е „смъртна заплаха“.

В първият случай, няма да влезете в тревожно разстройство

Във вторият случай, страхът може да стане системен и да започнете да отбягвате да се возите в кола. В последствие, ще започнете да отбягвате и други места, които мозъкът ще асоциира със заплаха.

Други примери, за преживени травми и включени отбягващи поведения:

  • В детството са ти се подигравали “Висока си като жираф“, „Кой ще гледа точно пък теб“, „За нищо не ставаш“, „Засрами се“. – Отбягваш среши и социални ситуации от страх да не се изложиш. Ставаш затворен, некомуникативен. Обличаш се с черно, сиво, за да си незабележим. Ставаш незабележим в офиса и те е страх да се развиваш, за да не изпъкнеш. За да спадне напрежението ти, вечер започваш да пиеш понякога.
  • Получил си спортна травма. Спираш да спортуваш и занемаряваш здравето си.
  • Партньорът от първата ти връзка, те е изоставил – Не влизаш в отношения, защото те е страх да не се повтори същото.

Така постепенно, започваш да се криеш и избягваш всичко, изчезваш. Това ти става начин на живот. Играеш на криеница със света. Да не би нещо и някой да те намери.

Интересното е, че можеш да се скриеш на всякъде – в отношенията, на работа, в успеха, в неуспеха, в майчинството, в тълпата…

Да излезеш на светло е страшно!

Докато не излезеш на светло обаче, живота ще си минава покрай теб и ще отминава….

Отбягването е изход от трудни ситуации или бягство от отговорност. Схемите на отбягване са различни.

  • Отвличане на внимание – разговори с телефон, спорт, компютърни игри, работохолизъм;
  • Стимулация – преяждане, порнография, хазарт, екстремни спортове;
  • Намаляване на дискомфорта – алкохол, наркотици;
  • Хронично недеволство – обвинение на всички, навика да търсиш виновници.
  • Понижени очаквания – не си поставяш цели, за да не бъдеш разочарован, ако нещо не се получи;⠀

Как да разбереш, своето отбягване?

Дай си сметка, кои са твоите начини за бягство – какво правиш за да се скриеш;

От какво бягаш – ситуациите, хора, емоции…;

Страховете, които те карат да се криеш – да не бъда изоставен, да не бъда засрамен, да не получа паник атака…..;

Ако открием личната си стратегия за бягство, имаме шанс да я преработиш и да започнем да се развиваме пълноценно. Ако не успеем, винаги можем да потърсим помощта на психолог.

Руминация – Повтарящи се натрапливи мисли, по повод на някаква идея или ситуация. Случва се нещо, което предизвиква силна емоция. Залепваш се за тази идея и започваш да я мислиш. Започваш, да разиграваш дадена ситуация на ум.

Например: Някой те е обидил. Това започваш да го мислиш и да се самонавиваш. Представяш си, как  разговаряш с него. Как му отговаряш умно, мъдро интересно. Затапваш го, някак. Слагаш го на мястото му.

За разлика от натрапливите мисли, които са страхове за бъдещето или от миналото,  Руминациите в известна степен, дори ти носят удоволствие, защото са ориентирани към резултата. Да изживееш победата си, над обиждащия те. Това по някакъв начин ти вдига самочувсвието, помага да се справиш с вината, да освободиш емоциите.

Мислите, които често се въртят

  • Трябваше да кажа/направя това
  • А какво щеше да стане, ако това не беше се случило еди как си…
  • Какво ще стане с мен, ако все пак направя, така…

Защо е проблем? Руминациите, бързо се превръщат в навик. Затваряш се в себе си и започваш, да си водиш мислени диалози, които отнемат много време. На всичкото отгоре, после обсъждаш тези диалози на живо с роднини и близки. Задълбаването поддържа навика и скоро, може да се превърне в мисли за бъдещето. Започваш да забиваш на едни и същи фрази, или думи, това може да лесно да доведе до повишаване на тревогата и депресия.

Какво се случва при сблъсъка с проблем – например: „Някой ни обидил“?

  1. Страдаме;
  2. После го избутваме в подсъзнанието-забравяме го;
  3. Психиката се сблъсква с пренаситени емоционални спомняния, които са били потънали в подсъзнанието – травми, конфликти, проблеми, които могат да стоят на дъното с години, а после да отключат тревожни разстройства.
  • Ако осъзнаете, че точно това се случва с вас – имате проблем. Не го оставяйте да се събуди.
  • Попитайте се „Какво мога да направя, ако се случи най-лошото за което си мисля?“
  • Съставете си дневник с тревожните мисли. Записвайте ги и отлагайте премислянето им, за по-късен от деня час.
  • Ако не успявате – потърсете психолог!

Най-честата причина за отключването: е преумората от умственото или физическо напрежение. Когато човек, живее на пълни обороти и му се налага, да взима бързи и рисковани решения, да се бори с голяма конкуренция, да носи големи отговорности и в един момент прегаря от всичко това. Остава напълно неудовлетворен от живота.

Това се случва при високо активни хора, които се стремят към върховете. Искат най- доброто от живота. Скъпи къщи, коли, почивки. Работят на високи обороти, дори и не почиват през деня. Гонят срокове, резултати, пари. Бизнес или кариерно ориентирани хора.

Какво ги мотивира? Нещото, което даже те рядко осъзнават..

  1. Да докажат на всички своята значимост – В детството, по-някаква причина са повярвали, че са „нищо“. Развиват поведение да си доказват цял живот, че това не е вярно;
  2. Да получат одобрение и любов от родители / които в детството им са били критични, или са давали условна любов. „Ще те обичам ако…“ и децата са свикнали да им се доказват постоянно.
  3. Да победят всички – Често с нарушени граници в детството си „Ти можеш, „Ти си най-..“

С една дума „перфекционизъм“ Нещата обаче се задълбочават, когато обаче насред тази надпревара се появят и следните обстоятелства: подтискане на емоциите, особено на тревогата или гнева, страхове за болести, загуба на отношения, разводи, психотравми, загуба на смисъл за живот. Когато се изтощи нервната система, могат да се развият ендокринни или психосоматични разстройства.⠀

Неврастенията може да възникне реактивно –  след преживян силен стрес, но често се развива постепенно в хода на напрежението в живота.

Първите признаци:

  • Сърцебиене, студени крайници, изпотяване. Те се появяват в отговор на някакъв дразнител и после изчезват;
  • Главоболие, което се усилва се при напрежение, концентрация, или опити на човек да се успокои.
  • После идва: Повишена чувствителност към различни дразнители наоколо. Силна светлина, шум, топло, студено….всичко те дразни.
  • А след това: Самонаблюдение в тялото – „Нещо става“, „Сърцето ми бие, пулсира по силно“, „Кожата ми настръхва“, “Свива се стомаха“.
  • А после: Бързо се обиждаш, или избухваш лесно. И точно тогава отиваш на психолог/психиатър

Най-честите физически симптоми са:

Главоболие; световъртеж; учестен пулс; болки в сърцето; почервеняване или пребледняване; главоболие; сънливост;тежест в стомаха; намален апетит, или увеличен; усещане за недостиг на въздух; изтощение; умора; слабо либидо;

Психическите симптоми: Подтиснато настроение, раздразнителност; възбудимост; депресия; умора; апатия; След което може да настъпи бърн аут – Човек прегоря в надпреварата и преумората и губи интерес, към всичко. В крайна сметка, може да се стигне до там, че да се откаже от всичко, постигнато до момента, заради усещане за безсмисленост и празнота. Години усилия на изграждане, усъвършенстване, израстване, кариера да остави, просто така зад гърба си и да смени рязко, посоката на работата си. Не рядко, хора които са били заети в професии като счетоводството, IT специалисти, лекари, одитори…се  захващат с изкуство, земеделие или въобще с нещо, което не изисква тонове рационално мислене, но за сметка на това се виждат резултатите от труда и се получава удовлетвореност.

Податливост на : вирусни инфекции; хормонални дисбаланси; проблеми с имунната система

Всичко това, означава, че човек се е престарал, преуморил, пренатегнал и трябва да намали темпото!

Лечение – При неврастенията лечението е оптимистично, ако човек започне да съблюдава режим на работа и почивка. Освен това, трябва да се научи напълно да се изключва от основната си дейност и да сменя обстановката. Да променя фокусът на мислене, за да може мозъкът му да си отпочине от претоварването. Да излиза от работа и да отива на почивка, като сменя атмосферата и обстановката. Всичко това трябва да се планира наистина внимателно, защото неврастеникът, не се е научил да си дава почивка и не знае как.

 

 

 

Причината за травматизацията: Унижението в детството с думи, действия или бой. Бой, но особено унижаващ за детето начин. Садистично желание на родителя да бие и унижава детето. Например, заголване на задните части и напляскване, пред цялата група деца в детската градина. Постоянното сравняване с другите. Не е била задоволена, базисна потребност на детето от любов.

Началото: Обикновено унижението се преживява от майката, във възрастта между 1 и 3 години. Често се случва, когато майката е властна, а бащата покорен. Травмата започва, когато детето усети, че един от родителите му се срамува или отвращава от него:

  • Недопускане на детето да изразява мнението си и да бъде самостоятелно.
  • Постоянен контрол, как да се облича, как да се държи, какво да харесва детето, какво да яде;
  • Вменяване на вина, всеки път, когато детето иска да е независимо;
  • Силна критика и негативни оценки, непозволяващи на детето да бъде себе си;
  • Взимат му вещите и не му зачитат личните граници;
  • Той е мой син/дъщеря-отнасят се с него като с вещ, а не като с личност;

Детето минава през 4 етапа на унижението:

  1. Детето е себе си.
  2. Детето разбира, че възрастните не го харесват такова, каквото е.
  3. Детето се бунтува срещу родителите, заради това, че не е прието.
  4. Детето се бунтува против страданията, които преживява.
  5. Детето капитулира – решава да си изработи маска „перфекционист“.

Поведението на унижения е в следните посоки:

  • Едни се опитват се да овладяват травмата си и през целият си живот се опитват да се докажат „кой съм аз“. Развиват перфекционизъм.
  • Други се държат като жертви, потискайки емоциите си и постоянно в услуга на другите.
  • Най-честият вариант е смесеният между горните два.

Емоциите, които изпитва отхвърленият: Срам, страх, унижение, завист, но най-вече отвращение от себе си.

Поведение: „Аз съм в услуга, помагам и се раздавам. Искам просто една благодарност“. Принципно се смята, за по-лош от другите, по-глупав, по-грозен. Унижава себе си предварително, още преди някой друг да го е унижил.

  • Завижда, опитвайки се дори да обезцени другите, да ги принизи, или да унищожи ценностите им, за да не се чувства себе си като никой. В него има много подтиснати гняв, ненавист, озлобление и враждебност.
  • Много се изморява, защото постоянно е в услуга на другите и нищо не прави за себе си. Склонен да потиска емоциите само и само, да не видят другите, какъв е всъщност, защото се бои от насмешка, осъждане, неодобрение. Не обича да бърза. С бавни движения, придавайки им значение, прави нещата за другите. Точно в тези моменти, той може да не се срамува, защото смята, че не получава достатъчна благодарност за помощта си.
  • Лицемерен. Контролира себе си и другите постоянно, за да не се опозори в нещо. Прави всичко за другите. Поема отговорности и грижа, които не са негова работа, за да е в услуга на другите, но често във вреда за самия него. Иска постоянно да дава, за да спечели одобрението на другите и харесването им.
  • Той винаги е пълен и заема много място не само в пространството, но и в живота на хората, тъй като постоянно иска да помага. На хората им се струва, че това е добър човек, но неговото поведение е продиктувано от вина, или срам пред самия себе си или пред другите. Прави всичко само и само да не го критикуват и най-накрая да го похвалят. Тъй като е много чувствителен, него може да го обиди или рани и най-малкото нещо или критика, но той често не усеща, как сам обижда другите.
  • Страхува се от свободата, защото тогава ще се наложи да бъде себе си, а смята, че това ще го опозори. Покорен, услужлив, настойчив – да помага. Често предизвиква събеседника си на скандал, за да намери повод да изкара потиснатите емоции. Неадекватна самооценка, ниско самочувствие, тревожност, свръхконтрол. Чувства се недостоен за уважение и недостатъчен.

Тялото: Дебело или закръглено. Трупа мазнини, като щит около себе си. Посланието е „Не можете да ме нараните“

Думи и фрази: Как не те е срам; Ти си срам за семейството; Ти си никой, пълна нула; Свиня; Небрежен; Безсърдечен. „Аз не съм достоен“; “Не искам свобода“.

Психосоматика симптоми: Тялото се уголемява, за да се защити.

Психологическа защита: Избира хора с по-нисък социален статус, за да изпъкнат. Често попадат в ситуации в които биват унижени. Стават жертва на манипулатори, нарцисисти и егоистични партньори. Попадат в колективи, където ги обезценяват и обиждат.

Как да разбереш, дали носиш маската на мазохиста?
• Пълен/а си;
• Не бързаш;
• Помагаш, поемаш отговорности на други хора;
• Пренебрегваш себе си;
• Създаваш си много работа, отговорности и ограничения;
• Искаш благодарност за помощта си, даже ако не са те молили за нея;
• Оплакваш се, че те използват;
• Бъркаш се в живота на близките си постоянно;
• Изпитваш срам и вина за неща, които са отминали отдавна
• Опитваш се да не нараняваш другите и да не ги обидиш;
• Надсмиваш се над себе си;
• Срамуваш се от себе си и се чувстваш виновен;
• Изпълнителен и надежден човек си;
• Не вярваш в своята значимост и постоянно се опитваш да се доказваш;
• Изпитваш отвращение към себе си.

Причината за травматизацията: Отхвърлянето и липсата на поддръжка в детството. Не е била задоволена, базисна потребност на детето от приемане.

Началото: Като принцип, травмата се причинява от родителят от същия пол, но често отхвърлянето се преживява от майката, когато тя е:

  • Хладна, дистанцирана, или депресирана. Преживяваща развод. Дори да иска да покаже любов не е способна, заради състоянието си;
  • Нарцистична майка, наказваща детето си и прекалено критична;
  • Зависима от алкохол, наркотици;
  • Отсъстваща от дома, поради различни причини-работа, болест;
  • Нежелаеща детето, или многодетна майка, неспособна да обърне достатъчно внимание на всички деца;
  • Променяща поведението си в крайностите – или показва близост, в следващия момент отблъскваща. Подаваща разнопосочни/двойни послания.
  • Случва се

Детето минава през 4 етапа на отхвърлянето:

  1. Детето е себе си.
  2. Детето разбира, че възрастните не го харесват такова, каквото е.
  3. Детето се бунтува срещу родителите, заради това, че не е прието.
  4. Детето се бунтува против страданията, които преживява.
  5. Детето капитулира – решава да си изработи маска „лъжлив АЗ“.

Поведение на отхвърления: Когато детето пораства, несъзнателно започва да показва, едно от двете поведения в личните си отношения:

  • „Аз съм отхвърлен и се нуждая се от внимание и любов“. Защо човек, се намира в отношения със студен, отхвърлящ партньор. На това е свикнал от детството си и за него това е познато и най-малко плашещо. Започва да се моли, да иска внимание, да плаче и да настоява за близост. Струва му се, че ако партньорът му си тръгне, той направо няма да може да живее без него.
  • „Аз ще отхвърлям другите и ще се държа така, както майка ми се държеше с мен“. Държи се така, както майка му се е държала с него и започва да отблъсква партньорът си. Иска от него пространство, въздух и настоява, че се чувства задушен от внимание.

Емоциите, които изпитва отхвърленият: Токсичен срам и вина. Страдания, ненавист и презрение към себе си.

Поведение: Желание да изчезне, да се стопи. Започва да наказва сам себе си, заради това, че го е срам от себе си. Чувства се дефектен, нежелан, неприет, такъв какъвто е. Смята, че заслужава наказание. Усеща се недостоен за любов и похвали. Трябва пред всички, да се доказва, че има право на съществуване. Самоподтиска се. Иска да стане невидим или точно наобратно, иска да е център на вниманието, но при най малката критика се самоизяжда и иска да исчезне. Понякога се хващат за алкохола, който им помага да изчезнат и да се махнат от реалността, която ги плаши.

Тялото: Стегнато, подвижно, слабо, малко, свито. Не може да напълнее.

Думите и фрази: Невидим, изчезвам, празен, нищо, никакво. „Никой няма да ме обича“; „Аз съм нищо“; „Не съм интересен“.

Психосоматика симптоми: Тялото се свива и се опитва да се самоунищожи. Нищо не чувства. Буца в гърлото. Трудност в дишането.

Психологическа защита: Загуба на чувствителност, за да пази сърцето си от нараняване. Откъсва се, дисоциира се от емоциите си. Създава лъжливо „Аз“, защото истинското „Аз“, не може да се приеме от другите. Започва да лъже другите и света, като се преструва на нещо друго. Създава си лъжлива личност –  успешен, знаменит, богат, хладен манипулатор и тн. Ще наранява, ще отхвърля, за да не бъде отхвърлен пръв. Ще се приструва на всичко, което пасва, за да бъде одобрен от света. Така ще се защитава от другите, за да не виждат тъгата и срамът, които изпитва към себе си. Ако някой, започне да го приближава емоционално, такъв човек ще се чувства слаб и раним. За да не се случва това, той ще отблъсква хората, усещайки, че са твърде близо. Рискувайки да бъде отхвърлен отново, ще се саморазруши. За това по-добре да обезцени другите, по-навреме, за да не бъде обезценен той пръв. В крайните си форми се формира нарциситична личност.

Как да разбереш, дали носиш травмата на отхвърления?

  • Ако ти се струва, че често те отхвърлят, или не се съгласяват с теб, а в отговор на това ти започваш, да избягваш този човек или дадената ситуация;
  • Смяташ, че сексът не е много важен;
  • Ориентиран си към духовното израстване като цяло;
  • Не се привързваш към материалното;
  • Не вярваш в своята ценност;
  • Свързваш се с някой, който е по-значим, като по този начин затвърждаваш своята малоценност;
  • Стремиш се да си идеален в очите на другите;
  • Обичаш да оставаш сам;
  • Често си мислиш, че пречиш;
  • Не си казваш мнението от страх, че няма да се съгласят с него;
  • Не задаваш въпроси и не молиш някой, който знае повече;
  • Стараеш се да изглеждаш перфектно, за да не те осъдят или отхвърлят;
  • Лесно се вцепеняваш от страх;
  • Пиеш алкохол за да избягаш от реалността;
  • Използваш думи: нищо, празно, изчезвам.

Ами, ако ми стане лошо? Ами, ако няма кой да ми помогне? Ами, ако загубя контрол? Ами, ако няма кой да извика бърза помощ? Ами, ако всички видят, че припадам?

Това са натрапливи мисли за бъдеща опасност. Защо са се появили?

Получили сте първата си паник атака: Сърцебиене; замайване; усещане за недостиг на въздух; подкосяване на краката; разширени зеници; изпотяване…

Мислите нахлуват: Ще получа инфаркт/инсулт. Емоцията – страх, паника

Местата: Сега вече, всеки път, когато се озовете сам със себе си, далече от други хора, или болница, ще имате усещането за уязвимост. За да си осигурите спокойствие, че имате контрол над ситуацията, започвате да избягвате местата в които се надига тревога, за да не се почувствате зле и сами.

Страховете: Колкото повече места отбягвате, толкова повече се увеличават фобиите ви.

  • Страх да седя сам в къщи;
  • Страх да карам кола;
  • Страх да се возя в асансьор, ескалатор; подземен гараж; затворено пространство; тъмно;
  • Страх да пътувам с такси; автобус, метро; самолет;
  • Страх да чакам на опашка в магазина; и тн.

Предпазни мерки: Всички тези места, започват да се явяват, червени лампички, които отключват тревогата. Когато все пак, се наложи да посетите някое от тези места, вие взимате предпазни мерки:

  • Хапче;
  • Придружител с вас;
  • Апарат за кръвно; термометър; телефон задължително и тн.

Предпазните мерки, създават временен комфорт, но в генерален план, те задълбочават тревожността.

Как да се справим? С паниката и страхът се справяме, като се изправим очи, срещу очи. Определяме мястото, което ни носи най-малко тревога и го посещаваме, без хапче, придружител и си причиняваме паниката. Позволяваме си да понесем паниката, без да и се съпротивляваме.

Главата ни мисли: „Всички виждат как се излагам. Прилошава ми и припадам и това всички го виждат. Някои ще се смеят, а други ще ме помислят да пиян или наркоман. Какъв срам! Ще загубя въздух и ще умра. Всички ще гледат този театър!“

Какво се случва в действителност? Изчакваме паниката да мине. Без да я гоним, или да се борим с нея. Може дори да започнем мислено да увеличаваме симптомите си. Да си казваме „Още по-силно да бие сърцето; Още повече да почервеняват бузите ми; Още повече да ми се замайва главата. От парадоксалното намерение, тя просто ще премине и никой няма да си даде сметка за нашето емоционално състояние.

Изтърпим ли ПА, тя ще започне да си отива. Следващата стъпка е да се подложим на същият този риск, но на друго място. Така, докато преодолеем всичките си страхове. Паниката ще си тръгне.

Грешка е:

  • Да се опитваме да игнорираме мислите си;
  • Да се борим и съпротивляваме срещу тях;
  • Да анализираме мислите си;

Полезно е:

  • Да иронизираме мислите си;
  • Да им позволим да съществуват, без да ги анализираме;
  • Да приемем, че нашите мисли не е задължително да са верни;
  • Да разберем, че мислите ни, не сме самите ние;

Паниката се коригира с терапия! Опитай, преди да посегнеш към хапчетата.

Защо възниква ОКР?

О – Обсесии, К – компулсии, Р-разстройство

Окр е свързано с натрапливите мисли, а не рядко и с ритуали, обслужващи натрапливите мисли, за да не се случат мислите, които ни тревожат.

Във всеки от нас има ОКР. Когато видиш черна котка, че ти минава през пътя, помисляш „Няма да ми върви“ и за да не се случи това, заобикаляш пътя, или се връщаш  обратно. Плюенето през рамо, за да не се случи лош късмет; не минаването под чатал, не стъпването на канал и тн. все ритуали, обслужващи една натраплива мисъл „Ако не го направя-ще се случи нещо лошо“.

Детството. Когато в детството ти, са те възпитавали в строги правила, „кое трябва и кое не, за да не се изложиш пред хората“, ти развиваш контрол върху поведението си. Обикновено фиксацията на родителя или възпитателя, който те е отглеждал е била върху хорското мнение „какво ще кажат хората“. Детето изгражда виждания за това, как точно трябва да се държи, за да го харесват и одобряват другите, защото ако не го харесват и одобряват, ще се срамува от себе си. Ако се срамува от себе си, то е защото то е лошо, дефектно, грозно, глупаво. Детето започва да се възприема така: „За да не се чувствам лош, дефектен, грозен, или глупав, аз трябва да се уча добре, да се обличам прилично, да се изразявам добре, да съм учтив. Ако не се спазвам тези правила, ще бъда отхвърлен, неприет, необичан.“

Страхове в ОКР:

Ето защо в ОКР, силно са изразени социалните страхове и особено страхът от отхвърляне. Човек с ОКР, не се тревожи толкова за здравето и живота си, колкото за това, какво мислят другите за него. По тази причина основните страхове са: Страх: да бъда лош; странен; ненормален; да не се опозоря; да не се засрамя; да съм глупав; да съм неидеален и да ме отхвърлят; да не би, да не обичам – мъжа/жената, детето, майка си…; да не причиня вреда на себе си или на някой друг; да вляза в затвора; да не полудея.

Мислите в ОКР:

Сега разбирате ли, защо се появяват, натрапливите мисли? Страхът от отхвърляне ги поражда.

Самите мисли, идват да ни покажат най-големият страх от излагане в обществото. Страх да не извършим нещо, толкова социално неприемливо, че мислите започват, да кръжат около тази идея и особено, около обектите, които обичаме най-много – децата, роднините, майката, колеги…Ами, ако заколя мъжа си; Ами, ако изхвърля детето си през прозореца; Ами, ако удуша детето си; Ами, ако се нахвърля на хората да ги хапя; Ами, ако съм хомосексуален/а; Ами, ако изнасиля някой….Реално, това са най-страшните и недопустими неща, за едно дете отгледано в стил „какво ще кажат хората“.

Как да разпознаем натрапливите мисли.

Те винаги започват с „Ами ако“. Винаги съдържат в себе си силна емоция –  страх, паника. Винаги идват внезапно. Често мислим, че тези мисли са грешни, лоши, недопустими, опасни и не трябва да ги има. Това ни плаши, а страхът увеличава отделянето на хормон адреналин, което от своя страна, засилва потока на мислите. Ето така, те стават натрапливи. Колкото повече се тревожим и насочваме вниманието си в една конкретна идея – страшна мисъл, толкова повече тя се затвърждава и повтаря. А най- страшното е, че в днешно време, човек вярва, че мислите му, могат да се материализират, някак си по магичен път. Това от своя страна, още повече го плаши и човекът с ОКР, започва да си измисля начини, как да игнорира мислите си; как да префокусира вниманието си на нещо друго; или как да се застрахова така, че те да не се сбъднат.

Компулсиите са ритуали, които психиката на човека с ОКР си измисля, за да създаде илюзията на човек, че има контрол над ситуацията. Щом почукаш 3 пъти на дърво, лошото, което мислиш няма да стане. Провериш вратата 5 пъти, котлона, пералнята; да си поставиш чехлите да сочат с върха към вратата, да оставиш телефонът си да стои с екрана надоло; да не си сменяш блузата цяла седмица; да мигнеш с очи 5 пъти; да тръгнеш първо с десния крак…..могат да са всякакви. Могат да се заменят с други и да се допълват с нови. Мозъкът на човек с ОКР, може да измисля нови и нови, които ще му губят достатъчно време от в деня за да ги прави, само да се чувства по спокоен, че мислите няма да се случат.

На практика, всеки човек има такива мисли, но повечето хора, допускат, че е нормално, човек да мисли на всякакви теми, дори и за убийство. Също така знае, че мислите, са си просто едни мисли и нищо повече. Нито добри, нито лоши – просто мисли.

  • Спокойният човек, просто ги пуска да си ходят и не им обръща внимание – не се плаши.
  • Невротикът се плаши от тях и така ги преувеличава. Добавяйки адреналин, увеличава страхът, който от своя страна увеличава натрапливите мисли. Това е така, защото, когато е бил малък се е научил да мисли крайно, черно-бяло. За него няма среда. Той или е лош човек, или е добър. Или си честен, или измамник. Или е умен, перфектен, или глупак. Всичко това е научил в детството си, от обгрижващите фигури, които най-често са възпитавали детето или чрез критика и краен морал, или в подтискане на емоциите.
  • Силните емоции – особено подтиснатите, могат да предизвикат контрастни мисли във всеки човек. „Ами, ако порежа детето си с нож.“ Човек, силно критикуван в детството си, и учен на черно бяло-мислене, веднага ще се засрами от тези си мисли и уплаши. Та нали неговото виждане за семейство и деца, е че трябва да бъде идеален, и това е недопустимо. Ще ги изкара от общия мисловен фон и ще се фиксира в тях. Ако например, майка по цял ден, се грижи да домакинството и детето си, тя ще изпитва не само любов към детето, но и раздразнение и това е нормално. От време на време, ще му се ядосва, разбира се. Ако обаче тя, като дете е научена, че  изобщо не е редно да показва ядът си, тя ще подтиска тази емоция. Подтиснатите емоции, могат да предизвикат констрастни мисли в един момент, а жената после да се мисли за убийца и да започне да крие всички остри предмети вкъщи.
  • Фиксацията в дадена мисъл или идея, създава доминанта в мозъка на човек, това е своеобразна червена нажежена зона. За да охлади тази зона, мозъкът ни измества фокусът на вниманието ни, като добавя нова зона – ритуалите/компулсии. Това е вид е защитна функция на мозъкът ни.
  • Ритуалите охлаждат, защото дават временно успокоение, след изпълнението им. Скрила ножовете – жената си осигурява спокойствие за момента. В общ план обаче, самите ритуали, задълбочават ОКР, защото го обслужват.
  • Важно е да се знае –  Мислите, никога няма да се осъществят! Това е само вътрешният ни критик, страхът да не сме лоши!Това са само мисли! Мислите не сме ние – те са мисли, ние сме друго нещо! Всеки има право на фантазии и представи! Мислите не се материализират, без да положим усилия за това и без, да сме взели решение да ги сбъднем. Ако беше толкова лесно, щяхме всички да сме тото-милионери.
  • ОКР подлежи на корекция с  психотерапия и това е възможно да се случи, без помощта на фармакотерапия/хапчета.

 

„Отивах до магазина и изведнъж започна сърцебиене, стягане в гърдите, изтръпнаха краката – паник атака. Не мога, да си поема въздух. Толкова беше страшно, че помислих че умирам. Какво ще прави семейството ми без мен. Не бях ядосан. Нищо не се беше случило особено този ден, нищо ей-така, като гръм от ясно небе“. Типичното начало на паническото разстройство.

Защо, човек си мисли, че паник атаката е дошла, като гръм от ясно небе?

Представете си човек, който си живее нормален живот. Има семейство, деца, работа, доходи. Само, че той има ежедневно напрежение /дистрес/, поради различни причини, недоволство от отношенията вкъщи, много работа и срокове в офиса, от дълги години на това работно място, а шефа не го повишава, не му вдига заплатата…. Различни причини, които го гнетят и го държат недеволен и неудовлетворен. Човекът обаче, не напуска работа, защото има кредит по апартамента; не се развежда, заради децата и не променя нищо. Седи и търпи, нещото което не му харесва. Търпи по различни причини. Страх от промяна “ На другата работа, може и да е по-зле. Ново е и всичко от начало“; „Ако се разведа, ще нараня децата“… Стои, търпи неудовлетворенията си, а в тялото му, се застоява една постоянна тревожност. Тревожност с която той вече, толкова е свикнал, че дори е забравил, че я има. Хронифицирала е някак си….

Всяка повишена емоция, която се задържа за по-дълго време в нас, рано или късно преминава границата и отива в тялото психосоматика/. В тялото емоциите се превръщат в симптоми:

  • нарушения на кръвното налягане; аритмия; слабост;  замаяност; шум в ушите, прашинки пред очите; задух, тежест в гърдите; пристъпи на паника; нервност; болка; силно изпотяване; тръпки, изтръпване, недостиг на въздух…

Когато получава тези симптоми, човек не разбира както става, защото той просто пазарува – нищо стресово. Не знае какво се случва и започва да си мисли, че получава „инфаркт“, „инсулт“ и други страшни мисли, на които в дъното стои естественият страх за живота.

Така започва омагьосаният кръг на паник атаката.

Сега при всяко телесно усещане,  човек започва да обръща внимание, като наблюдава тялото си, появява мисъл за опасност, тази мисъл, ще предизвиква емоцията страх, която, ще накара тялото и да отделя адреналин, адреналинът ще провокира нови и по-силни телесни усещания.  

За да не получи нова паник атака, човек започва да отбягва местата в които е получил паник атака.

Човек може да получи паник атака, когато нещо му напомни, че е преживял панически страх. Това нещо, може да бъде, предмет, някаква мелодия, определено усещане, миризма, звук, абсолютно всичко, което е присъствало на получената паника – се явява спомен. Това са асоциациите, които човек прави и на практика, почти всичко може да напомни за преживяното и да го предизвика отново.

 

 

Живея вътре в себе си. Безкрайно отправен поглед в тялото на неприятните усещания, човек даже не разбира, че постоянно се намира вътре в себе си. Наблюдавайкиq как функционират вътрешните органи,  върши всичките други дейности на автопилот.

Симптоми при емоционалните разстройства:

нарушения на кръвното налягане; безсъние; главоболие; аритмия; слабост, апатия; храносмилателни нарушения; замаяност; шум в ушите, прашинки пред очите; задух, тежест в гърдите; пристъпи на паника; нервност; болка; силно изпотяване; тръпки, изтръпване,недостиг на въздух…

Отиваш на лекар, но той нищо не открива. За малко се успокояваш, но скоро отново се връщат симптомите, а дори се прибавят и нови…

Нека да разгледаме следният пример:  Сърцебиене, учестен пулс, покачване на кръвното, стягане в сърдечната област, треперене на ръцете, зачервяване на бузите….

Когато отидеш на кардиолог с подобни оплаквания, той извърши нужните прегледи и изследвания, но нищо не открие. Сменяш лекаря и отиваш при невролог, но той също нищо не открие. В крайна сметка се озоваваш с множество изследвания от които ЕКГ, холтер, измерено кръвно, пълна кръвна картина, изследвания на щитовидната жлеза и всичко е в норма.

За кратко време се успокояваш, че всичко е наред със здравето ти, но съвсем скоро, започват симптомите отново, или се сменят с нови дори. Страхът се активира отново. Мислиш си „Нещо не е открил лекарят. Трябва да го сменя, или да ида при друг специалист. Задължително, нещо трябва да ми има. Как не го откриват?!“

В развитите страни, когато човек премине през всички изследвания, лекарите информират пациента, че е редно да посети психолог, защото има емоционално разстройство.

В България обаче, все още е рядкост този подход. Приключил с прегледите и изследванията си здравният специалист, казва, че сте здрав и се сбогува с пациента. Понякога още по-лошо, започват да гледат на човека с насмешка или несериозно и при всяко посещение по лекарските кабинети не обръщат нужното внимание.

Въпросът е, защо имам тези симптоми, след като съм здрав?

Организмът на човек е в стрес –  при спорт, страх, притеснение, вълнение или продължително недоволство от нещо в живота си. Когато не сме доволниq от нещо в живота си, продължително време и не променяме нищо, за да не стоим в своята неудовлетвореност, организмът ни е в дистрес – хроничен стрес, той може да бъде неосъзнат дори.

Как се появяват симптомите?

Когато организма на човек е в стрес, в организмът му се произвеждат хормони на стреса, които карат вегетативно съдовата система да се мобилизира. Тя възприема, че сме в опасност и се опитва да ни спасява.

Ето на практика как се случва това:

Усещаме собственото си сърце, как бие учестено. Фокусираме се в този симптом. Колкото повече се самонаблюдаваме, толкова повече сърцебиенето се учестява. Скоро се появява пищене в ушите, болка в гърдите, замайване, чувство за недостиг на въздух. Възможно е някой от симптомите да отпадне, а на негово място да дойде някой друг. Защо се случва това?

Неврофизиологията, обяснява това с „принципа на доминанта“.

Принцип на доминантата. Това е областта в която е фиксира мисленето ни, от което се страхуваме. Главният мозък формира доминанта – това над което си фиксираме вниманието и от което се страхуваме. Пример – главният мозък се фиксира в ударите на сърцето. Получили сме сърцебиене и  фокусираме вниманието си в тази област. Тази област, започва да се инервира, защото главният ни мозък фиксирайки се в тази зона и я възприема като опасност. Нервните окончания, реагират, главният мозък е фокусиран в тази област и създава тревога и сигнал за застрашеност. При мисълта за опасност, надбъбречните ни жлези отделят хормон адреналин, който ни мобилизира да се спасяваме. Изливът на адреналин в кръвта, подготвя тялото за „бягство“ или „битка“ за да се спаси от опасността. За да се стегне тялото, мускулите се тонизират, дишането се учестява, човек може да изпитва пориви за уриниране или разсройство / така се изчиства тялото, за да стане леко, за бягството/.

Принципът на доминантата обяснява, как сами плашим сами себе си, като се фокусираме в една част на тялото си. Така се преувеличават усещанията там, които като принцип са съвсем естествени за човешкият организъм. Преувеличили усещанията създаваме сами симптомите си.

Колкото повече се плашим от симптомите, толкова повече ги увеличаваме. Това е така, защото се увеличава притока на хормоните на стреса.

Хубаво е да се знае:

  • От емоционалните разстройства и от реакцията на нервната ни система, не се разболяваме. Нашите вътрешни органи не страдат.
  • Емоционалните хора, не се влошават от магнитните бури, или други атмосферни промени. Принципа на доминантата усилва усещанията, а не външните стимули.
  • Емоционалните разстройства се коригират без хапчета! /изключение правят тежките депресии и със сигурност ендогенната депресия/

 

“Страхувам се да започна нови отношения с жена, защото предните ми връзки, всичките завършиха еднакво. След всяка бях изоставен, депресиран и със смачкано самочувствие. Тъгувам, чувствам се непотребен, незначим и ненужен“⠀
По-нататък се оказва, че влюбвайки се, човекът се отказвал от своите хобита, приятели, ангажименти заради любимата. Отдавайки се напълно и изцяло на нея, тя загубвала интерес към него и рано или късно си тръгвала. Спирала да го уважава и харесва.

Поведението на човек с травма от изоставяне във връзките е обсебващо. Постоянно се опитва да контролира другият. Обажда му се, за да го пита как е, къде е, с кого е. Този контрол е породен от страхът да не изпуснем обекта на любовта си, да не го загубим, и в крайна сметка да не се почувстваме изоставени. Страх ни е да си признаем гласно, че този контрол е поради страх от изоставяне и разбира се не го правим. Често се подчиняваме на партньорът си, защото ако той е доволен и удовлетворен от връзката и от нас, няма да си тръгне.

Самота – за да не изпитаме болката от изоставянето. Страдание от самотата.⠀
Толкова е силен страхът от изоставяне, че човек стига до крайното мислене, че ако остане сам няма да оцелее. Ето защо, когато партньорът се задържи на работа, страдащият от травмата изоставяне, започва да звъни и да се страхува.

Такива хора постоянно очакват „удари под кръста“ от партньорът си и постоянно се опитват да контролират ситуацията и партньора си. Трудно е да се живее с човек с травма от изоставяне. Общото психологическо състояние е тревожно и когато отсъстват отношения, човек се чувства загубен, а влезе ли в отношения започва страхът от изоставяне.

Ако остане сам и се справи с болката си, той развива базово недоверие към света и хората.

Корена на проблема.

Този страх се е зародил във възрастта до една годинка. Най-често родителите нямат време за детето, поради трудова заетост, болест или други причини. Оставят го на баба да го гледа. Детето обаче има нужда от мама, защото мама това е базова нужда от безопасност. Мама се е тревожила за бебето си, още носейки го в коремчето си и в продължението на годинка след раждането, детето има остра нужда от мама. След раждането, всяка раздяла се възприема като заплаха от изоставяне.

Дълбочината на травмата зависи от това, колко рано са изоставили човек, кой го е изоставил, били ли са ресурси в него да се справи с тревожността си.

Вариациите на този страх

Този страх има варира в голяма или в малка степен при всеки човек. От страх от паяци, тъмно, високо…до силен ужас /дисоциативни усещания на човека „аз не съществувам, излизам от тялото си, наблюдавам от страни/ до травмиращо състояние на афект.

Хората, които имат страх от изоставяне, имат базово недоверие към света, другите и себе си.
Тревогата за мама, татко, партньорът, детето. Хроническият страх за близките говори за страх от изоставяне. Започва фантазия, как близките ще се разболеят или умрат, или мъжът ще изневери.

Зависимостта от другите, също е вследствие на страхът от изоставяне.

В обслужване на този страх, човек започва да има деструктивно поведение.

Какво да правим

  1. Да осъзнаем травмата си от изоставяне. Тя няма да изчезне и периодически ще я усещаме, но осъзнали я, силата и ще намалее.
  2. Да вземем решение, да не се оставяме на страхът от изоставяне да ни влияе силно.
  3. Да повярвяме в себе си, защото всеки човек е уникален, ценен, и достоен за любов. За всеки човек има друг, който ще го хареса с предимствата и недостатъците му.
  4. Да проследим в кои ситуации ви се отключва травмата и да се опитаме да реагираме по различен начин от този до сега;
  5. Да развием своята увереност;
  6. Да си дадем сметка, че тази ситуация в която се намираме, не е онази в детството. Вече съм голям и мога да направя много неща. Няма да бъда изоставен, защото знам че съм обичан от партньорът си.