“Страхувам се да започна нови отношения с жена, защото предните ми връзки, всичките завършиха еднакво. След всяка бях изоставен, депресиран и със смачкано самочувствие. Тъгувам, чувствам се непотребен, незначим и ненужен“⠀
По-нататък се оказва, че влюбвайки се, човекът се отказвал от своите хобита, приятели, ангажименти заради любимата. Отдавайки се напълно и изцяло на нея, тя загубвала интерес към него и рано или късно си тръгвала. Спирала да го уважава и харесва.

Поведението на човек с травма от изоставяне във връзките е обсебващо. Постоянно се опитва да контролира другият. Обажда му се, за да го пита как е, къде е, с кого е. Този контрол е породен от страхът да не изпуснем обекта на любовта си, да не го загубим, и в крайна сметка да не се почувстваме изоставени. Страх ни е да си признаем гласно, че този контрол е поради страх от изоставяне и разбира се не го правим. Често се подчиняваме на партньорът си, защото ако той е доволен и удовлетворен от връзката и от нас, няма да си тръгне.

Самота – за да не изпитаме болката от изоставянето. Страдание от самотата.⠀
Толкова е силен страхът от изоставяне, че човек стига до крайното мислене, че ако остане сам няма да оцелее. Ето защо, когато партньорът се задържи на работа, страдащият от травмата изоставяне, започва да звъни и да се страхува.

Такива хора постоянно очакват „удари под кръста“ от партньорът си и постоянно се опитват да контролират ситуацията и партньора си. Трудно е да се живее с човек с травма от изоставяне. Общото психологическо състояние е тревожно и когато отсъстват отношения, човек се чувства загубен, а влезе ли в отношения започва страхът от изоставяне.

Ако остане сам и се справи с болката си, той развива базово недоверие към света и хората.

Корена на проблема.

Този страх се е зародил във възрастта до една годинка. Най-често родителите нямат време за детето, поради трудова заетост, болест или други причини. Оставят го на баба да го гледа. Детето обаче има нужда от мама, защото мама това е базова нужда от безопасност. Мама се е тревожила за бебето си, още носейки го в коремчето си и в продължението на годинка след раждането, детето има остра нужда от мама. След раждането, всяка раздяла се възприема като заплаха от изоставяне.

Дълбочината на травмата зависи от това, колко рано са изоставили човек, кой го е изоставил, били ли са ресурси в него да се справи с тревожността си.

Вариациите на този страх

Този страх има варира в голяма или в малка степен при всеки човек. От страх от паяци, тъмно, високо…до силен ужас /дисоциативни усещания на човека „аз не съществувам, излизам от тялото си, наблюдавам от страни/ до травмиращо състояние на афект.

Хората, които имат страх от изоставяне, имат базово недоверие към света, другите и себе си.
Тревогата за мама, татко, партньорът, детето
. Хроническият страх за близките говори за страх от изоставяне. Започва фантазия, как близките ще се разболеят или умрат, или мъжът ще изневери.

Зависимостта от другите, също е вследствие на страхът от изоставяне.

В обслужване на този страх, човек започва да има деструктивно поведение.

Какво да правим

  1. Да осъзнаем травмата си от изоставяне. Тя няма да изчезне и периодически ще я усещаме, но осъзнали я, силата и ще намалее.
  2. Да вземем решение, да не се оставяме на страхът от изоставяне да ни влияе силно.
  3. Да повярвяме в себе си, защото всеки човек е уникален, ценен, и достоен за любов. За всеки човек има друг, който ще го хареса с предимствата и недостатъците му.
  4. Да проследим в кои ситуации ви се отключва травмата и да се опитаме да реагираме по различен начин от този до сега;
  5. Да развием своята увереност;
  6. Да си дадем сметка, че тази ситуация в която се намираме, не е онази в детството. Вече съм голям и мога да направя много неща. Няма да бъда изоставен, защото знам че съм обичан от партньорът си.

 

Натрапливи мисли за бъдеща опасност. Защо са се появили?

Получили сте първата си паник атака: Сърцебиене; замайване; усещане за недостиг на въздух; подкосяване на краката; разширени зеници; изпотяване…

След този първи страх, се появяват логичните мисли за бъдеща опасност.

Ами, ако ми стане лошо? Ами, ако няма кой да ми помогне? Ами, ако загубя контрол? Ами, ако няма кой да извика бърза помощ? Ами, ако всички видят, че припадам? Мислите нахлуват: Ще получа инфаркт/инсулт. Емоцията – страх, паника.

Местата: Сега вече, всеки път, когато се озовете сам със себе си, далече от други хора, или болница, ще имате усещането за уязвимост. За да си осигурите спокойствие, че имате контрол над ситуацията, започвате да избягвате местата в които се надига тревога, за да не се почувствате зле и сами.

Страховете: Колкото повече места отбягвате, толкова повече се увеличават фобиите ви.

  • Страх да седя сам в къщи;
  • Страх да карам кола;
  • Страх да се возя в асансьор, ескалатор; подземен гараж; затворено пространство; тъмно;
  • Страх да пътувам с такси; автобус, метро; самолет;
  • Страх да чакам на опашка в магазина; и тн.

Предпазни мерки: Всички тези места, започват да се явяват, червени лампички, които отключват тревогата. Когато все пак, се наложи да посетите някое от тези места, вие взимате предпазни мерки:

  • Хапче;
  • Придружител с вас;
  • Апарат за кръвно; термометър; телефон задължително и тн.
  • Четене в нета
  • Безкрайни лекарски прегледи и изследвания, когато резултатите са добри.

Предпазните мерки, създават временен комфорт, но в генерален план, те задълбочават тревожността.

Как да се справим? С паниката и страхът се справяме, като се изправим очи, срещу очи. Определяме мястото, което ни носи най-малко тревога и го посещаваме, без хапче, придружител и си причиняваме паниката. Позволяваме си да понесем паниката, без да и се съпротивляваме.

Главата ни мисли: „Всички виждат как се излагам. Прилошава ми и припадам и това всички го виждат. Някои ще се смеят, а други ще ме помислят да пиян или наркоман. Какъв срам! Ще загубя въздух и ще умра. Всички ще гледат този театър!“

Какво се случва в действителност? Изчакваме паниката да мине. Без да я гоним, или да се борим с нея. Може дори да започнем мислено да увеличаваме симптомите си. Да си казваме „Още по-силно да бие сърцето; Още повече да почервеняват бузите ми; Още повече да ми се замайва главата. От парадоксалното намерение, тя просто ще премине и никой няма да си даде сметка за нашето емоционално състояние.

Изтърпим ли ПА, тя ще започне,  да си отива. Следващата стъпка е да се подложим на същият този риск, но на друго място. Така, докато преодолеем всичките си страхове. Паниката ще си тръгне.

Грешка е:

  • Да се опитваме да игнорираме мислите си;
  • Да се борим и съпротивляваме срещу тях;
  • Да анализираме мислите си;
  • Да отбягваме местата, на които ни е било лошо
  • Да четем в нета за болести
  • Да споделяме усещанията си с други
  • Да използваме партньорът ни за патерица и да сме все заедно
  • Полезно е:
  • Да иронизираме мислите си;
  • Да им позволим да съществуват, без да ги анализираме;
  • Да приемем, че нашите мисли не е задължително да са верни;
  • Да разберем, че мислите ни, не сме самите ние;
  • Да ходим, там където ни е страх
  • Да оставаме в симптомът си

Паниката се коригира с терапия! Опитай, преди да посегнеш към хапчетата.

 

Страхът от това, „Какво ще кажат хората“ се крие във възпитанието ни. Още мама или баба, са ни казвали „Не прави така, какво ще каже учителката ти, съседът, леличката…“ По този начин, са ни вменили едно чувство на срам. Точно това чувство, ни кара да поставяме другите на първо място, дори пред себе си.

  • Искате, да смените работата си – какво ще кажат колегите
  • Срещате се с нов партньор – какво ще кажат приятелите, родителите.

Има една категория хора, които всичко съгласуват с обкръжението си, защото ако сбъркат, да има кого да обвинят. Тук става ясно, че „детето“ пита възрастния, защото той знае, кое е правилно. Трябва да знаем, че чуждия опит е ценен, но трябва само да се взима впредвид.

Ако се запитате „Кое е най-лошото в това, че ще ме осъдят хората?“ Ще разберете от какво всъщност ви е страх. Може би, да не направите грешка /перфекциониста говори във вас/, или да не ви изоставят /говори травмата от изоставяне/.

Случвало ли ви се е, да искате да кажете/направите нещо, но да не го направите . След известно време обмисляте тази ситуация в главата си и си казвате „Трябваше така  да направя/кажа“. Всеки път вътрешна борба и претегляне как да постъпите, за да не изгубите одобрението на другите. Често си мислим, че знаем, какво си мислят хората, или какво биха си помислили и това ръководи нашите постъпки. В когнитивната терапия това е грешка в мисленето, бъг в системата. Не е възможно да знаем какво ще си помислят хората, защото за една и съща ситуация, ще има много различни мисли от различните хора.

Точно като в приказката за дядото, който си седял на прага на къщата си. Минал един човек и си помисли, че дядото тъгува за починал близък, втори минувач решил, че дядото е крадец и се узърта, трети минувач, решил че дядото наблюдава преминаващите жени. Изводът е, че всеки съди по себе си и първия е тъжен, втория крадец, третият женкар.

Зависими сме от чуждото мнение и одобрение и това влияе на живота ни.

Причини за това, как можем да сбъркаме, като разчитаме на мнението на другите:

  • Когато те не познават ситуацията в нейната цялост. Познават само опасенията ни в някой аспект и дават негативни оценки.
  • Завист – не желаят да стоим по-високо от тях, или да имаме нещо повече от тях и дават грешни оценки.

При всички случаи „Какво ще кажат хората“ ни носи доста притеснения и дискомфорти – от емоционална гледна точка, а от житейска гледна точка стопира развитието ни.

 

Ето две техники за преработката на тази когнитивна грешка „Знам какво мислят хората“ :

  1. Техника: Един от прекрасните КПТ методи – интервю. Всичко е просто и логично. Имате убеждение, което довежда до емоциите: страх, притеснение и общ дискомфорт.

Пример: Студент си мисли, че ако се запъне на изпитването, ще му се смеят. Естествено, такива очаквания, водят до притеснения, а може и толкова да зацикли на този страх, че да загуби и мисълта си от напрежение.

В този случай е добре да направим проверка на реалността. Той мисли „Какво ще кажат хората“, може би че съм глупав…

Хайде, да направим проверка на реалността, като попитаме 10 човека, как биха реагирали и какво биха си помислили в такава ситуация. Отговорите биха били най-често следните:

  • „Ще му съчувствам, защото съм бил на неговото място“ – 7 човека
  • „Не ми пука, изобщо“ – 2 човека
  • „Етаги глупака“ – 1 човек

Изводът. Като сравним предположението на студента  с отговорите на хората, разбираме, че е напразно се е тревожил. Нищожно му е било допускането за принизяване от другите.  Така, че винаги проверявайте реалността!

2 техника: Добре, представете си, че хората вече мислят, по възможно най-отвратителният начин за вас. От кои епитети се страхувате най-много? глупак, лъжец, курва, продава чалъми, стара мома, некадърник, сектант, обратен, дебелак, кръвопийка, слаба като смърта, подсмърча като момиче, мошенник…и тн.

Сега си превставете, че стоят срещу вас и плюят, гледат с отвращение с изкривени лица и ги изричат със злоба, а от устата им излиза пяна.

Как се чувствате? Смях ли ви е, или ви е обидно? Какво се случва, когато го кажат? Вие умирате и на некролога е записано „Умря от това, че хората си отвориха устата и се изплюха“. Хората спряха да говорят с вас? Това е прекрасно. За какво ви е излишната загуба на време и енергия в говорене със всеки. Приятелите ще останат, а другите ще се отсеят. Ще отидат, да си страдат тихо и по-далече.

 

 

 

Когато човек е дълго време напрегнат и тревожен, могат да се появат симптоми за изкривено виждане на реалността. В това състояние, човек започва да се чуди какво става с него, дали е нормален, и се плаши.

Спокойно, нормално е!

Дереализацията и деперсонализацията, са два симптома, които изпитва човек в тревожно разстройство. Обикновено вървят заедно и така се описват в международният здравен класификатор на болестите, но често се изпитват и по отделно. При тях се появява внезапна промяна на света и себе си.

Деперсонализациятане съм аз! Сякаш не съм аз. Тези ръце и крака, сякаш не са моите. Някак си са странни. Сякаш душата не е в тялото ми, а се нося някъде извън него. Сякаш се наблюдавам от страни, като във филм. Даже, да се погледна в огледалото и се плаша. Странно е!

Деперсонализация – околният свят е странен! Предметите наоколо са някак странни, необичайни. Къде се намирам?! Къщата е някак различна. Пространството е различно, непознато. Къде съм? Дали не сънувам? Ами, ако това е един сън и никога не се събудя?

Защо възникват деперсонализацията и дереализацията?

Тези два симптома, се явяват защитен механизъм на психиката, когато ни е толкова непоносимо от нещо, а трябва да го търпим, да го издържим. Нашата психика, трябва да се защити, когато:

  • Когато, ни е много трудно, почти не издържаме на някакви обстоятелства в живота си;
  • Когато, сме в ситуация в която търпим нещо, което не ни харесва;
  • Когато в мозъкът на човек, постъпва много информация, която е страшна, тежка и неприемлива, за нервната система, има риск от претоварване.
  • Когато, в мозъкът постъпи, огромен обем от информация звук, светлина, обекти….
  • Когато, имаме травматично преживяване на силните емоции и чувства.
  • Когато е възникнала висока тревога, след изтощение, стрес, и умора.
  • Когато, в тялото ни, се натрупват дълго потискани желания, но не ни е възможно да ги изразим.
  • Когато, не можем да променим ситуацията в която сме, но не можем и да я приемем, такава каквато е.
  • Основната причина, може да бъде епизоди на физическо или морално насилие, загуба на любим човек, внезапна промяна в начина на живот и т.н.

Пример:

Жена, която е омъжена от 15 години и има 2 деца. От около 10 години мъжът и пие, проявява силна ревност и вдига скандали. Тя вече не издържа – цели 10 години да търпи, този тормоз. Не иска вече да живее с този мъж. Иска спокойствие, но всеки ден, прибирайки се от работа, тя трепери, дали няма отново, да се повтори същият сценарий на пиянство и ревност. От една страна, тя не иска, вече да живее с този мъж. От друга страна, обаче не може да допусне възможността, да се разведе, защото не вярва, че може сама да издържа себе си и двете си деца, финансово. Децата ще живеят без баща си, който ги обича и те него въпреки пиенето му. Ако тя го остави, той съвсем ще пропадне. Десет години постоянен стрес, ще отключат тревожно разстройство и не е чудно дереализация и деперсонализация.

Ето как, лесно ще получи Деперсонализация. Търпи, това положение и не приема себе си в това състояние. Има усещането, че се самоунижава и самонаказва, но нищо не променя и търпи от страх. Колко дълго, може да издържи психиката на такава болка?! В един момент, психиката  ще сработи и ще включи на защита, за да я обезболи. Тя ще създаде на жената, усещането, за откъсване от себе си.    

.…или Дереализация. Имах очаквания за хубаво семейство и любящ съпруг, но това не стана така. Не мога да понеса реалността, такава каквато е. Това е някакъв лош сън, кошмар, от който не мога да се събудя. Не искам да виждам никой! Света около мен, не е реален, изкривен е.

Когато се появят тези два симптома, човек се плаши. Започва да смята себе си, за ненормален или още по-лошо, за луд. Тази вторична уплаха, допълнително засилва прилива на адреналин в кръвта и може да добави, още симптоми, които съпътстват тревожните разстройства – учестен пулс, сърцебиене, изпотяване, треперене, паника. Ето как се разгръща картината на тревожността и се влиза в порочният кръг.

Няма нужда да се плашим. Тези симптоми, не вредят на физическото ни здраве и от тях, не се полудява. Да, неприятни са, но са безвредни. Просто са мъчителни. За да си помогнем, да отминат по-бързо:

  • Не гоним мисълта за ненормалност. Не и се съпротивляваме. Просто мисъл е.
  • Продължаваме да правим, каквото и до преди малко.
  • Не обръщаме внимание на състоянието. Не е опасно.
  • Не бягаме, не лягаме, ами продължаваме заниманието си, което и до сега правехме.
  • Отговаряме си на въпросите: Какво чувам; Какво виждам; Какво помирисвам; Какво усещам; Какъв е вкусът в устата ми.

За да нямаме тези симптоми, се учим да:

  • Отстояваме мнението си;
  • Вземаме решения;
  • Да поемаме отговорност;
  • Да разберем, какво искаме от живота;

Невъзможно е, да се открие синдромът чрез тестове, различни лабораторни изследвания. Симптомите, могат да си отидат бързо и да не налагат никакво лечение, но понякога психиатърът, може да изпише антидепресанти.

  • Най-важното, което трябва да знаете, че информираността за тези симптоми, води до правилна интерпретация на случващото се;
  • Когато, знаете защо се случва дереализацията и деперсонализацията, не се плашите излишно;
  • Когато, знаете, че те не са опасни за здравето ви и от тях не се полудява, не отделяте допълнителни хормони на страха;
  • Когато, продължите да си живеете живота, без да се плашите от тях и без да търсите хапчета и изследвания;
  • Или пък, когато се оставите по течението на тези усещания….

Симптомите, ще си отидат. Без никаква намеса, без лекарски прегледи, без хапчета. Така какво са дошли.

 

 

Мнителността е тревожно състояние в което човек е нащрек за опасности. Тя кара хората, да мислят, че другите допускат да тях, че са лоши или неспособни. Проявява се, по повод на партньорите, работата, взаимоотношенията, здравето.

Ревнуваш, съмняваш се в партньорът си. Всеки е способен да излъже, да изневери, да предаде. Не мога да имам вяра никому. Постоянно, трябва да проверявам, следя, контролирам.

Повишената подозрителност, води до факта, че човек започва да се класифицира като неуспешен и смята живота си за непоносим. Независимо от това, подозрителният, иска помощ от приятели и роднини, въпреки че ги подозира в предателство. Ако повишената подозрителност се отнася до здравето, тогава говорим за хипохондрия.

Хипохондриците, страдат от манията за собственото си влошено здраве, постоянно мислят за своето благополучие, опитвайки се да открият всякакви ужасни заболявания в себе си, докато упорито посещават различни лекари. Трябва да се отбележи, че хипохондриците, както и подозрителните лица, не имитират личен страх от болест или измама. В тях, до голяма степен доминира САМОХИПНОЗАТА и въображението в крайна сметка се превръща в болен човек, а хората се заразяват от страха си.

От къде тръгва мнителността.

  1. От детството, разбира се. Най-често родителите на такова дете, са често критични и взискателни. Имат свръхвисоки очаквания към детето си, които карат детето, да се чувства виновно – дори когато не е, или безсилно дори. ЩОМ СОБСТВЕНИЯТ МИ РОДИТЕЛ, МОЖЕ ДА МЕ ИЗЛЪЖЕ, ДА МИ СЕ ПРИСМЕЕ, ДА ОБЕЩАЕ БЕЗ ДА ИЗПЪЛНИ –  ТОВА ЗНАЧИ, ЧЕ ВСЕКИ МОЖЕ, А АЗ НЕ МОГА ДА ВЯРВАМ НА НИКОГО!
  2. Втората причина за появата на мнителността е негативният опит – коварство, интриги, обвинения, от неочаквано място, които карат човек, да се защитава от всички страни.
  3. Третата причина е, когато човек смята, че не е важен, ценен и значим, и съответно самооценката му е занижена, той става мнителен.

Мнителният човек

  • Много е внушаем. Вярва на очите си, чука на дърво, не гледа в счупено огледало, защото вярва, че е опасно.
  • Лесно манипулируем. Ако някой му каже нещо, което би го впечатлило, той става тревожен и губи контрол.
  • Няма собствено мнение;
  • Сменя си мнението често;
  • Каквото чува, това говори;
  • Където са всички, там е и той;

Грешните вярвания на мнителния човек

  • Света е опасен;
  • Не бъди глупак. Какво ще си кажат хората за теб;
  • Навсякъде е опасно;
  • Мисли, преди да правиш; ⠀
  • Навсякъде има непочтени хора, които са готови да ти навредят;

Как да се справим с мнителността?

  • На първо място, осъзнайте в кои житейски моменти, наистина сте били обидени и в кои само ви се е струвало така.
  • Трябва да се абстрахирате от неприятна ситуация, когато му се струва, че съществува опасност от някого.
  • За да се променят усещанията, е необходимо, да се разгледа ситуацията от всички страни.
  • Така, ще разберете, че страховете, безпокойството, подозрителността често са били безпочвени.
  • Ако неприятна ситуация е болезнена, тогава просто е необходимо да уведомите нарушителя за това, а също така незабавно да спрете комуникацията.
  • В никакъв случай, не трябва да се обвинявате, да оправдавате нарушителя, а също така да търсите в себе си причините, поради които, уж сте били обидени.
  • Записваме в списък страховете си.
  • Проверяваме мислите си с факти.
  • Гледаме положителното в ситуацията
  • Важно е да се разбере, че ако подозрителен човек не иска, тогава никой няма да го обиди.

Възрастен, за разлика от дете, трябва да се защитава от нападения, но не бива да виждате враг във всеки, когото срещне.

Важно е, подозрителният човек, да се научи да вярва на хората и да не се разстройва поради дреболии, само тогава подозрителното чувство, ще изчезне от живота на тревожния човек.

 

 

 

 

 

Винаги, когато при мен дойде човек, на около 50 или повече години, пиещ от 20 години антидепресанти и животът му е минал в тази тревожност, ми става мъчно. Жалкото е, че преди години, за тези тревожни състояния, лекарите са изпращали пациентите си на санаториум, да си лекуват нервите. Какво ли не съм чувала – трудотерапия / правили мартеници за успокоение/, рисуване, пеене, минарални басейни….

Всеки човек, колкото и да е умен, интелигентен или възрастен, може да попадне в тревожно разстройство. Достатъчно е, да се заблуди, че е възможно да живее без радост, като търпи обстоятелства, които не харесва, или да потиска емоции.

Да търпи, означава, да потиска емоции, защото е научен още като дете, че е срамно да плаче, или че ако се ядосва, то значи е лош човек. Малкото дете, като му се плаче – плаче, като е ядосано крещи или се сърди. Какво правят възрастните, когато имат такива емоции – слагат една усмивка и всичко е наред. Нищо не личи и всичко е точно. Но емоциите са енергия и няма къде да отидат, когато ги потиснем. Емоциите се потискат и отиват в нашето несъзнавано, където тази енергия се вихри и иска, да избие на някъде. Бушува се вътре в тялото и дава сигнали, че е там чрез симптомите:

Сърцебиене, замайване, пищене в ушите, треперене, главоболие, вълни, изтръпване….

Тези симптоми, могат да избият внезапно и рязко –  Паник атака. Тогава, човек се плаши и мисли, че ще умре или ще полудее. Симптомите също, могат да са продължителни, като се точат през целият ден, седмица месец, тогава само източват енергията и силите на човек, а той си мисли, че е болен от нещо.

Всичко това, в днешно време се коригира на 100% с психотерапия. Не е нужно, животът на човек, да мине по този начин. В терапията, откриваме, защо човек не е удовлетворен от живота си, къде бърка в мисленето си и какви нови решения му предстои да вземе, за да промени съдбата си, за да живее спокойно и качествено.  Търсим отговорите на тези въпроси в терапията, защото в много голям процент от случаите, човек даже не осъзнава, къде се крие причината за неговото тревожно състояние.

Треперенето на ръцете е нормална реакция на стреса. Понякога треперят и краката, а понякога цялото тяло. Такова треперене, става много силно и човек се паникьосва.

Този физиологичен отговор на тялото, може да се отнася до проявите на нормален тремор. Проявява се, чрез малко потрепване в крайниците, което може да бъде причинено от външен стимул:

  • Психологическа възбуда, на човешката нервна система в стресова ситуация (възбуда, превъзбуда, депресия, истерия) – това се дължи на факта, че по време на емоционална възбуда, в човешкото тяло, възниква хормонален прилив, при който нивото на хормоните в плазмата се увеличава рязко, което е катализатор за тремор на крайниците.
  • Физическа активност: пренапрежение във фитнеса, професионалната дейност е свързана с повишен стрес на ръцете, или краката. Те просто треперят от умора.

Треперенето е характерно за хората, които не са емоционални, а са сдържани.

Как се случва: Вследствие на някаква ситуация, главния мозък генерира мисли за опасност, а надбъбречните жлези отделят хормон на стреса, мускулите влизат в тонус, покачва се кръвното, човек от вътре остава неподвижен, а напрежението което нараства се проявява във вид на треперене.

Пример: По-срамежлив човек, е поканил красива девойка на среща. Вече седят на сервираната маса в ресторанта, а той си мисли „Ще се изложа. Ще кажа нещо, не на място. Ще се окапя. Ще ме помисли за загубеняк…“  Вътрешното напрежение, на човек нараства, но той остава неподвижен, сякаш нищо от вътре не се случва. Сякаш е спокоен. Къде да избие, това напрежение, което се трупа вътре? През тялото – психосоматика.

Пример: Човек, изпълнява старателно поставената му задача от шефа. Когато, шефът му влезе при него, ръцете му започват да треперят на клавиатурата на компютъра. Това, може да е придружено с пресъхване на устата, сърцебиене, учестен пулс, зачервяване на бузите. Служителят си мисли „Аз съм обект на оценка. Ще си помисли, че не се справям, че съм глупав. Ще ме уволни“. До всички тези мисли, изобщо не е задължително, да достига човек и да си дава сметка, че ги има, защото емоцията страх и притеснение, са толкова силни, че заглушават автоматичните мисли. Както се вижда обаче, вътрешното напрежение е толкова високо, че не може, да остане твърде дълго в тялото и си търси път да излезе през симптомите.

Треперенето, често се повява, при хора със социална фобия, които се страхуват, да не направят лошо впечатление у другите. От вън са ледени статуи. Често усмихнати и любезни, а от вътре са много емоционални и темпераментни.

Такива хора са възпитани, да са послушни и да сдържат емоциите си. Най-често са чували от деца от родителите си: „Какво ще кажат хората“, „Дръж се прилично“…

В резултат на това, човек, скрива цялата си емоционалност дълбоко вътре в себе си и става сдържан. За да не се изложи. Да не направи лошо впечатление. Такъв човек в терапията, трябва да се учи на спонтанност и смело да приема предизвикателствата, от реакциите на другите хора. Страхът е, да не кажат другите по негов адрес „ Пуууу….Некадърник….Глупав….Грозен и тн.

Да се научи да разбира, че нищо и никой не е идеален и да спре да угажда на другите. Остави другите да забележат, че трепериш. Научи се, да го правиш, или ще се въртиш в омагьосан кръг.

Техники за самопомощ:

  • Ако треперенето е вкъщи – усили го. С мисълта си повтаряй – Нека е още повече, още повече…
  • Дишай 3-5-8; Това са: 3 сек.вдишане, 5 сек.задържане, 8 сек. издишане
  • Пусни си медитация/релаксация/хипноза/;
  • Спортувай;
  • Вземи си вана.

Започни работа с психолог, за справяне със страховете.

 

 

Това са допълнителните удари на сърцето, които усеща невротика. Тези усещания формират кардиофобията и човек усеща:

 Недостиг на въздух;
 Тревога;
 Прескачане;
 Усещане, че сърцето ще спре.
 Човек започва да се страхува от смъртта, инфаркта и инсулта.

Ако така се случи, най-добре е да се посети кардиолог!
Хората, често правят грешката да четат в интернет или да комуникират по форуми, където тези страхове се задълбочават от невярна информация.

Ако след прегледа при кардиолога, няма открити проблеми, патология, и всичко е в норма, спираме с търсенето на болести и отговори.

„Екстрасистолата е безопасна за здравото сърце, няма да доведе до инфаркт, защото се задейства механизъм на компостиране, който увеличава силата на свиване на сърцето, след извънпланирана екстрасистолия или пауза, което увеличава диастоличния обем на вентрикулите“.

Този механизъм отсъства при патологията. Дори при абсолютно здравото сърце, могат да се видят екстрасистули при изследване с холтер.

Когато човек е в невроза, неговата нервна система е възбудима и за това усеща екстрасистулите. Когато човек не е напрегнат, също се случва, да има екстрасистули, но не ги забелязва.

 За това, трябва да спре да наблюдава сърцето си, защото колкото повече го наблюдава и се услушва, толкова повече увеличава тревогата си.
 Колкото повече се увеличи тревогата, толкова повече се увеличава адреналина в тялото, който кара, то да реагира със симптомите на стреса;
 Колкото повече стрес, толкова повече, системите на организма работят усилено;

Решението:
Спираме да ходим по лекари; Махаме апарата за кръвно и оксилометъра;
Тези поведения /ходене по лекари и мерене на на пулс, кръвно, или кислород в кръвта/ ни затвърждават страховете, че „нещо ни има“. От страха се отделя адреналин; От адреналина сърцето започва да бие по-осезаемо – омагьосан кръг!

Най-добре разбери как работи нервната ти система:

    1.  Телесно усещане – мисъл – емоция1 – адреналин,
    2. Засилване на т. усещане – по-страшна мисъл – емоция2 –повече адреналин,
    3. Още по-силно т. усещане – още по-страшна мисъл – – емоция3-още повече адреналин
    • Учестен пулс – „ще ми стане нещо“ – притеснение – адреналин 50%
    • Учестен пулс+изпотяване – „ще припадна“- страх – адреналин70%
    • Учестен пулс+изпотяване+треперене – „ще умра“ – паника – адреналин 100%

Съвет. Когато си се прегледал при личният си лекар, кардиолог, ендокринолог, невролог и всичко е наред. Довери се и спри да търсиш несъществуващата болест. Всичко това ще свърши, когато започнеш да влизаш в плашещите за теб ситуации и да преживяваш телесните усещания, за да видиш, че няма да те убият.  

  • Когато сме изчели много за паниката и тревожността, но симптомите не изчезват
  • Лъжеш себе си, че всичко знаеш. Прочел си доста статии в интернет, няколко книжки за самопомощ, мнения във форуми с тревожни хора.
  • Все още мислиш, че симптомите са опасни за здравето ти; Навика да плашим сами себе си.
  • Все още смяташ, че ще стане нещо, много страшно и отбягваш местата в които те е сполетяло за пръв път;
  • Не се опитваш да добиеш нов опит, чрез влизане в плашещите ситуации,за да видиш, че нищо няма да се случи;
  • Постоянно повтаряш старото си поведение, да оставаш в зоната си на комфорт. Там, където е най-малко плашещо; Пиеш хапчета, мериш кръвно, четеш в нета, звъниш на мама, мъжа/жената…
  • Повтаряш старото поведение и така изграждаш навик да плашиш сам себе си. Трябва да го замениш с ново.
  • Докато в теб остане и трохичка съмнение, че симптомите ти са опасни, ти ще произвеждаш адреналин, който те задържа в тревожността;
  • Все още вярваш, че можеш да отбягваш паниката или да се подсигуряваш да не се случи; Не е нужно нищо да правиш. Просто остани в нея и я изживей. Надигащата се тревога е само навик, от който се плашиш.
  • Отдаваш значение на страховете  „Ами ако – припадна, задуша се, ми стане нещо, умра, инфаркт, инсулт…..
  • Не опитваш нови поведения;

Нас ни управлява неизвестното. Единственият начин да се справим, е да си докажем, че е безопасно, като го тестваме с нови поведения, по мъничко всеки ден.

Ако пропуснем два дена, трябва да започнем от начало. Преминавайки през мъничките рискове, да изтърпим мънички дискомфорти, само така ще победим страховете.

Напиши един списък с нещата, които отбягваш. Оцени от 0 до 10 т., кое те плаши най-много. После започни да влизаш в ситуациите с най-ниски точки, докато ги преодолееш. Последователно преминавай към следващите.

Списък – примерен

  1. Страх ме е да оставам сам вкъщи 10т.
  2. Страх ме е да пътувам с кола 8т.
  3. Страх ме е под душа 6т.
  4. Страх ме е да стоя по опашки в магазина 5т…..

 

„Живея вътре в себе си. Безкрайно отправен поглед в тялото на неприятните усещания. Намирам се все навътре в мен и постоянно гледам, как работят органите ми,  а всичко друго което правя е по инерция на автопилот.“

„Разбирам като вдигна кръвното, нервен съм, често ме боли главата, а в гърдите ми боли тежи. Сънят ми не е добър, а сутрин ставам изморен, без сили и енергия. За замайването да не говорим, то е с мен от месеци и се засилва когато излизам от вкъщи и съм навън. Като ида на лекар, и той не открие нищо, за малко се успокоявам, но скоро симптомите се връщат и даже идват нови. Какво още да напраня – ЕКГ, холтер, измерено кръвно, пълна кръвна картина, изследвания на щитовидната жлеза и всичко е в норма?“

Един лекар не открива нищо и ме праща при друг и докога ще ги обикалям и ще харча време и пари и нерви?

В развитите страни, когато човек премине през всички изследвания, лекарите информират пациента, че е редно да посети психолог, защото има емоционално разстройство.

В България обаче, все още е рядкост този подход. Приключил с прегледите и изследванията си здравният специалист, казва, че сте здрав и се сбогува с пациента. Понякога още по-лошо, започват да гледат на човека с насмешка или несериозно и при всяко посещение по лекарските кабинети не обръщат нужното внимание.

Въпросът е, защо имам тези симптоми, след като съм здрав?

Организмът на човек е в стрес –  при спорт, страх, притеснение, вълнение или продължително недоволство от нещо в живота си. Когато не сме доволни от нещо в живота си, продължително време и не променяме нищо, за да не стоим в своята неудовлетвореност, организмът ни е в дистрес – хроничен стрес, той може да бъде неосъзнат дори, защото отдавна вече е с нас и сме го приели за нещо в реда на нещата.

Как се появяват симптомите?

Когато организма на човек е в стрес, в организмът му се произвеждат хормони на стреса, които карат вегетативно съдовата нервна система, да се мобилизира. Тя възприема, че сме в опасност и се опитва да ни спасява.

Ето на практика как се случва това:

Усещаме собственото си сърце, как бие учестено. Фокусираме се в този симптом. Колкото повече се самонаблюдаваме, толкова повече сърцебиенето се учестява и усеща по-силно. Започваме да усещаме даже екстрасистулите, които в определена честота са норма за всеки човек. Скоро се появява пищене в ушите, болка в гърдите, замайване, чувство за недостиг на въздух. Възможно е някой от симптомите да отпадне, а на негово място да дойде някой друг. Защо се случва това?

Науката Неврофизиология на главният мозък, обяснява това .

Главният мозък на човека се фиксира в една тема, която изпраща мислите и емоциите на човека. Цялото внимание, тече по посока на тази тема – примерно фиксацията е в ударите на сърцето.  Получили сме сърцебиене и  фокусираме вниманието си в тази област. Тази област, започва да се инервира, защото главният ни мозък фиксирайки се в тази зона и я възприема, като опасност. Нервните окончания, реагират, главният мозък е фокусиран в тази област и създава тревога и сигнал за застрашеност. При мисълта за опасност, надбъбречните ни жлези отделят хормон адреналин, който ни мобилизира, да се спасяваме. Изливът на адреналин в кръвта, подготвя тялото за „бягство“ или „битка“ за да се спаси от опасността. За да се стегне тялото, мускулите се тонизират, дишането се учестява, човек може да изпитва пориви за уриниране или разстройство /така се изчиства тялото, за да стане леко, за бягството/.

Ето как, сами плашим сами себе си, като се фокусираме в една част на тялото си. Така се преувеличават усещанията там, които като принцип са съвсем естествени за човешкият организъм. Преувеличили усещанията създаваме сами симптомите си.

Колкото повече се плашим от симптомите, толкова повече ги увеличаваме. Това е така, защото се увеличава притока на хормоните на стреса. Хормонът адреналин има много бърз разпад в кръвта. Помислили сме за нещо страшно и веднага, разлял се адреналин, и моментално усещаме в тялото симптом – реакция на стреса: сърцебиене, замайване, изтръпваване, бодлички, студени горещи вълни…

Хубаво е да се знае:

  • От емоционалните разстройства и от реакцията на нервната ни система, не се разболяваме. Нашите вътрешни органи не страдат.
  • Емоционалните хора, не се влошават от магнитните бури, или други атмосферни промени. Сами с вниманието си усилваме усещанията си по пътя на инервацията, а не външните стимули.
  • Емоционалните разстройства се коригират без хапчета! /изключение правят тежките депресии и със сигурност ендогенната депресия/