Най-големият страх на човека, е страхът от неизвестното. Когато мозъкът ни, може да си обясни дадено събитие, то несигурността намалява и напрежението също и се успокояваме.
Когато обаче, си работя спокойно и дори скучно, а организмът ми реагира така бурно, мозъкът се панира, а картината на паниката се разгръща и адреналина вилнее на воля.
Така или иначе, вече съм стигнала до психиатъра. Разказах му за симптомите си. Междувременно, бяха се добавили и нови.
• Главата ми изтръпваше.
• По скалпа усещах тръпки,
• Тилът отзад на врата, ми се схващаше.
Тогава мислех, че е много важно, да разкажа, за всяко свое усещане. Ако, той разбереше подробно, как се чувствам и къде точно по тялото ми, има реакция, той може би, щеше да ми помогне.
Говорех, не можех да се спра.Човекът се опитваше, да ме прекъсне, а аз постоянно гледах часовникът и мислех, дали ще ми стигне времето. Само, ако опиша абсолютно всичко, той може да събере информацията и да си извади правилното заключение – а може би, се касае за някакво заболяване, което аз не мога да определя, но той нали е лекар!
Накрая, наистина вече го напрегнах и ме прекъсна. „Разкажи ми, какво се случи, преди първата паник атака. Как върви животът ти. Какво те тревожи? Какво те напряга?“
Аз: Нищо. Всичко ми е наред! Омъжена съм. Мъжът ми, е добър човек. Имаме едно момченце на 2 г. к В яслата, която посещава, работи моята свекърва, като детска учителка и съм спокойна за детето. Живеем, при родителите на мъжът ми. Те са добри хора. Майката на мъжът ми, прави всичко вкъщи – чисти, пере, готви. Не ми дава, нищо да правя. Намерих си, работа по специалността, на фона на цялата безработица в страната, когато се търсеше, човек с висше образование, но и с опит /аз нямах нито ден опит/.
💥И така, първата ми среща удари на камък. Животът ми е идеален, няма причина за паническто ми разстройство, значи съм болна!
👉Започнах, да се движа като болна. Много облечена, бавни движения, слаб глас…Като бабичка на 90 години.
❗„Паниката, никога не идва на празно място!“ Понякога, причината е скрита, защото е хронична. Свикнали сме с нея и не си даваме сметка, къде вървим против себе си…

Споделяне