Острата реакция се развива средно у 1/4 до 1/3 от хората, преживели травмиращо събитие, но при 75% от тях отшумява без последствия. Задържането ѝ за повече от един месец е вредно – не позволява адекватното осмисляне на травмата – и насочва към развитието на посттравматично стресово разстройство.

Ето защо здравната общност все по-сериозно осъзнава, че след оказване на първа медицинска помощ, на пострадалите е нужно да се осигури и т. нар. кризисна психотерапия. Целта е да се подпомогне човека сам да разпознае, понесе и реформулира травмата по такъв начин, че да успее да я впише в житейската си история – и тя да остане там.

Колко е разпространено?

Преминаването на острата реакция на стреса в продължителното посттравматично стресово разстройство зависи основно от интензитета на травмиращото събитие. Общата му честота е около 8%.
Освен силата на стреса, значение има и „теренът“, върху който той ще упражни влиянието си – тоест индивидуалната реактивност на пострадалия. Тя се определя от предходни травми, фамилна обременeност, наличие на други психични разстройства, възпитание, вярвания и др.
Независимо от всичко това, честотата сред жертвите на насилие остава висока – 50%-70%.

Какво се случва в мозъка?

Невроизобразителни и функционални методи позволяват да надникнем зад кулисите и ни разкриват, че у пациентите с това разстройство е настъпило нарушение в обработката на сензорната информация. Доказано е, че травматичните преживявания се складират в паметта по различен начин от обикновените събития и ангажират по различен начин структурите, отговарящи за емоциите – хипокампус, амигдала и др.
Лабораторни анализи демонстрират дълготрайно повишение на секрецията на адреналин и норадреналин и промяна в трансмисията при всяка ситуация, напомняща за травмата. Установява се и свръхреактивност на хормоналната ос хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза.

Какво преживява засегнатият?

Основните прояви на разстройството се състоят в повтарящо се преживяване на травмата, отбягване на всичко, което напомня за нея, притъпяване на емоциите и симтоми на автономна свръхвъзбудимост.
Пациентите неволно се оказват пленници на събитието, защото се налага да го преживяват многократно чрез нахлуващи в съзнанието живи картини или спомени от него денем и/или повтарящи се кошмари нощем. На този тормоз засегнатият отговаря с опити да отбягва всички ситуации, предмети и хора, които могат да напомнят за случката и с притъпяване на емоциите. Това се последва често от отчуждаване от социалните дейности и контакти и ограничаване на интересите.
Автономната свръхвъзбудимост се състои от прекомерно стряскане, лош сън, затруднена концентрация, раздразнителност, нарушен контрол върху импулсите и враждебност. Тези прояви с времето се усилват и стават все по-трудно поносими.
Описаните характеристики на посттравматичното стресово разстройство не само затрудняват ежедневието и взаимоотношенията на болния с околните, но и го отдалечават от възможността за осмисляне на случилото се по конструктивен и облекчаващ начин. Около половината от засегнатите успяват да се освободят от симптомите в рамките на шест месеца, но при около 1/3 от тях състоянието хронифицира. В тези случаи пациентите, с подкрепата на психотерапия и подходящи медикаменти могат да се изправят и да надвият болезнените спомени.