Болестта дебютира обикновено рано – още в детска възраст – до второто десетилетие.
Симптомите са самоподхранващи се и образуват порочен кръг, от който без лечение спонтанно подобрение не се наблюдава.
Болните смятат, че ще бъдат наблюдавани, оценявани и унижавани от околните и това предизвиква силен страх, довеждащ до видими прояви:

• Изчервяване, изпотяване, треперене на ръцете
• Нервност, подкосяване на краката, пресъхване на устата, затруднен говор

Човека се опасява, че тези прояви ще го злепоставят, което го прави още по-неуверен.
Осъзнава, че страховете са неоснователни и прекомерни, но ги отдава на характера си.

Заболяването е в две форми:

Ограничена социална фобия, която се изявява в определени ситуации (например сценична треска). 

Генерализираната форма на заболяването обаче може да обхване почти всички дейности от ежедневието, свързани с общуване с хора. Тогава социалната тревожност е опустошително и травмиращо състояние, което не позволява на 50% от засегнатите да завършат средното си образование, а 20% довежда до нуждата от социално подпомагане, тъй като са неспособни да работят. То отнема на пациентите възможността да разгърнат потенциала си в личностен и професионален план.

Когато човек попадне в силно смущаваща го ситуация, то той е възможно дори да разгърне пристъп на паническа атака.

Често социалната тревожност води до други психични разстройства и в по-тежки случаи – до избягващо личностово разстройство. Самоизключването от обществото е едно от най-инвалидизиращите състояния за човека, защото именно в контактите с другите той се изявява като личност.

Лечението е задължително. Без него няма ремисия на заболяването. Терапията е в посока реструктуриране на негативните автоматични мисли, вярвания и ирационални убеждения; преодоляване на страховете посредством поведенчески експерименти и десензитизация. Приемът на медикаменти задължително трябва да се подкрепи от когнитивно-поведенческа терапия, която често е и водеща в лечението.